— През всичките тези години в калта съм забравил доброто си възпитание. — Беше доволен, че Изабел изникна толкова бързо в разговора им. Така щяха по-бързо да се отърват от темата. — Имате ли вести от Изабел?
— Да — каза Жан. — Много е щастлива. Макс е ранен зле, но ще оцелее. Помоли ме да ви благодаря, задето дойдохте да я видите. Според мен това означаваше много за нея. Нямаше никакъв късмет — или пък беше много глупава, както би се изразил баща ми. Всичките й решения бяха трудни. Мисля, че срещата й с вас и мисълта, че й желаете само добро, я крепи.
— Доволен съм, ако е така — отвърна Стивън, макар да не изпитваше никакво удоволствие. Чувстваше се объркан, че настоящата му роля в живота на Изабел беше да й дава кураж. — Доволен съм — повтори той и в този миг на безобидна лъжа усети, че и последната частица от Изабел го напусна. Не беше фалшива забрава като първия път, а просто най-обикновено отсъствие.
Обърна се към Жан.
— Колко дълго ще останете в Амиен? Не живеете ли в Руан?
Жан сведе поглед към ръцете си.
— Баща ми е възрастен и би искал да отида да се грижа за него. Макар че майка ми е още жива, тя не е добре и не е толкова грижовна, колкото на него би му се искало.
— Значи ще се върнете?
— Не знам — отвърна Жан. — Бях примерна дъщеря. Но се чувствам привлечена от идеята за независимост. Тук, в Амиен, в тази малка къща ми харесва.
— Разбира се. — Стивън отново се замисли за възрастта й. — Ами другите ви сестри? Те не могат ли да се грижат за него?
— Не. Те всички са омъжени. Ако не възразявате, ще вечеряме след около час. Трябва да отида да нагледам храната. Не знам дали не бихте искали да си починете или пък може да изпиете един аперитив… Не съм свикнала с тези неща. — Тя махна с ръка. — Малко ми е необичайно.
— Нищо в този миг не е обичайно — усмихна се Стивън. — Благодарен съм ви, че го разбирате. А междувременно, да, бих пийнал нещо.
Жан също му се усмихна. За първи път виждаше усмивката й и беше сигурен, че е най-необикновеното изражение на човешко лице, което беше съзирал. Започна с бавно разтегляне на устните, след това бледата кожа на лицето й блесна, не от нахлулата кръв, както би станало при Изабел, а от някаква вътрешна светлина. Накрая стигна и до очите, които се свиха доверчиво и насмешливо и пръснаха ярки искри. Не само изражението й, а цялото й лице се промени и от него се излъчваше прошка и спокойствие.
— Изабел ме прати да купя нещо, когато идвахте тук първия път. Мирише ужасно. Казва се „Олд Оркни“12. Английска напитка.
Стивън се засмя.
— Мисля, че е шотландска. Много добре я знам.
Жан донесе бутилката и кана вода. Стивън си наля в малка кристална чаша и след като Жан отиде в кухнята, се огледа из стаята. Чу тракане на тенджери и прибори; мирисът на подправки и вино изведнъж накара стомахът му да се свие от глад. Запали цигара и потърси с очи пепелник из малката елегантна стая. Имаше множество малки керамични и порцеланови чинийки, но реши да не рискува с тях и изтръска пепелта в камината, след това я замаза с крак. Въпреки новите си дрехи без въшки се чувстваше като непохватен грубиян в тази подредена женска стая. Запита се дали някога ще си възвърне усещането за удобство и естественост в нормална обстановка, или се беше превърнал в същество, чиято обичайна среда вече бяха помещения с ръждясали железни покриви, дървени стени и храна, наредена в обезопасени срещу плъхове сандъци.
Жан беше приготвила супа, която сервира от супник на масата в дъното на стаята. Обясни, че би трябвало да е рибна, както я правели в Диеп, близо до дома й в Нормандия, но не успяла да намери всички необходими продукти в Амиен. Стивън си спомни с какво раздразнение Изабел беше приела забележката му, че Амиен не е прочут с кухнята си.
— Предполагам, че войната се е отразила на доставките — отбеляза той.
— Не съм сигурна — отвърна Изабел. — Може би просто хората тук не се интересуват от готвене. Ще налеете ли виното? Не знам дали е добро, но съм виждала баща ми да го пие.
Стивън все още не беше сигурен дали Жан го разглежда като бежанец, за когото хората с чувство за обществен дълг трябва да оказват грижи, или има по-прости мотиви зад приятелството й. Докато се хранеха, не спираше да си задава този въпрос.
Тя не беше щедра на информация. Държеше се приятно срамежливо, сякаш смяташе, че вечерта им не бе позволена от етикета и във всеки миг някой можеше да нахлуе при тях и да им забрани да продължат. Стивън предположи, че е останала в дома на родителите си от чувство за дълг към баща си, който очевидно бе успял да наложи волята си над нея, както беше направил и с Изабел. Но тя беше оказала по-успешна съпротива срещу избора му на съпруг от по-малката си сестра, а той й беше отвърнал, като й беше забранил да има свой. Както беше уплашил и прогонил войника на Изабел, така бе прекратил и спора за вдовеца, който щеше да му отнеме Жан.