Когато препрочете писмото, Стивън подчерта думата „всякакви“ в изречението „При всякакви обстоятелства…“. Така беше. Само за няколко месеца Елис беше спечелил уважението на войниците си, защото не се боеше, а дори и да се боеше, не го показваше. Беше станал добър войник, макар това да не му помогна много накрая.
Стивън беше уморен от писането на такива писма. Забеляза колко сух и безстрастен беше станал стилът му. Представи си как би въздействало писмото му на съсипаната вдовица, която щеше да го отвори. Единственият й син вече го нямаше… Не искаше да се замисля над това.
Седмица преди атаката ротата на Джак беше преместена в дълбоките галерии под хребета, където натъпкаха тонове амонал в специално приготвени камери.
Свършиха си работата два дни преди самото нападение и Джак излезе изтощен на дневна светлина. Евънс, Фийлдинг и Джоунс се измъкнаха след него. Застанаха в началото на окопа и се поздравиха един друг за усилията. Бяха инструктирани да докладват на капитан Уиър, преди официално да ги освободят, и те тръгнаха по дъсчения под към неговата землянка.
— Чуват се слухове, че ще те пуснат в домашен отпуск, Джак — каза Фийлдинг.
— Не вярвам. Преди това ще ни накарат да копаем от тук чак до Австрия.
— Тук със сигурност повече не можем да копаем — отвърна Евънс. — Вече сме надупчили всичко под земята. Ще се радвам, ако мога да полегна в хубаво меко легло след една-две чаши вино.
— Да — каза Фийлдинг. — И може би с някое френско момиче до мен.
Джак започваше да си мисли, че за него най-лошото от войната беше свършило. Позволи си да си представи коридора на къщата си в Лондон и Маргарет, която го очаква там.
Уиър ги пресрещна в окопа. Изглеждаше по-доволен от обикновено. Носеше ботуши, куртка и фуражка. Докато вървеше към тях, Джак забеляза, че част от чувалите с пясък, свалени от бруствера в деня, когато пехотата трябваше да излезе от окопа, за да атакува, все още не бяха върнати на местата им. Опита се да го предупреди, че не е прикрит добре. Уиър стъпи на банкета, за да пропусне войниците, разнасящи дажбите, да минат покрай него. И тогава куршум от снайпер прониза главата му над окото и остави следи от мозък по чувалите зад него.
Тялото му като че ли не успя да разбере първоначално какво се е случило и сякаш се канеше да продължи пътя си. След това падна като чучело, краката му се вдигнаха нагоре, а лицето му се заби в калта.
Стивън научи за това на следващата вечер от един офицер от разузнаването на име Маунтфорд. Той спеше в неговата землянка в резервния окоп и служеше за свръзка между щаба и частите, които сутринта щяха да се включат във втората вълна на атаката. Маунтфорд му съобщи набързо новината.
— Доколкото знам, ти е бил приятел — каза той. По изражението на Стивън разбра, че не бива да остава повече край него.
Стивън седя неподвижен около минута. При последната му среща с Уиър го беше съборил в окопа. Това беше последният му жест към него. Известно време не можеше да мисли за нищо друго, освен за нараненото и укорително изражение на приятеля си, докато чистеше калта от лицето си.
Въпреки всичко го обичаше. Само Уиър правеше войната поносима. Ужасът му от артилерията заглушаваше неговия собствен страх, а невинната му природа даваше поводи на Стивън да се подиграва с качествата, които той самият беше загубил. Уиър беше далеч по-смел от него, той бе живял с този ужас, изпитвал го беше всеки ден и го беше победил със странната си упоритост. Не беше отстъпил през нито един ден за цялата си служба; беше умрял на бойната линия.
Стивън опря лакти на грубата дървена маса. Почувства се по-самотен откогато и да е било в живота си. Единствен Уиър бе стоял до него в граничната реалност, която обитаваше; само Уиър бе чувал грохота в небето над Тиепвал.
Легна си със сухи очи. Малко след три през нощта тунелите се взривиха и разлюляха леглото му.
— Експлозията ще се усети чак в Лондон — беше се хвалил Уиър.
Телефонът иззвъня и Стивън се върна на стола до бюрото си. През малките часове предаваше съобщения. До девет часа Втора армия беше на хребета. В гласовете, които чуваше, звучеше въодушевление, най-накрая нещо се правеше. Експлозиите бяха колосални и използвайки методите, заимствани от канадците13, пехотата щурмува немските позиции. По жиците се носеше ликуване.
По обяд Стивън беше сменен. Легна на леглото си и се опита да поспи. Чуваше безмилостния обстрел по германските линии. Проклинаше съдбата си, че не може да го последва. И ако трябваше да отговори на хипотетичния въпрос на Грей, точно сега би убивал без угризения. Завиждаше на мъжете, които имаха възможността да стрелят по отчаяните врагове, да забиват щиковете си в беззащитната им плът, да засипят с картечни куршуми онези, които бяха отнели живота на приятеля му. Сега би убивал с леко сърце.
13
По време на Първата световна война канадците разработват метода на т.нар. окопен рейд, при който малки части на пехотата превземат отделни сектори на вражеския окоп, пленяват или унищожават противника и след това с минимални човешки загуби се присъединяват към основните атакуващи сили. — Б.ред.