— Това е дневната — каза госпожа Симпсън и отвори вратата. Покрай стените седяха старци — някои бяха в инвалидни колички, други — в кресла, тапицирани със светлокафява мушама.
— Той е ето там, до прозореца.
Елизабет прекоси помещението, като се опитваше да не вдишва прекалено дълбоко топлия застоял въздух, който миришеше на урина. Приближи се до дребничкия мъж в инвалидната количка, завит до кръста с одеяло.
Протегна ръка към него. Той вдигна поглед и я пое.
— Не е той — каза госпожа Симпсън от вратата. — До другия прозорец.
Елизабет пусна ръката на мъжа, усмихна се и направи още няколко крачки. В средата на пода беше постлан килим в оранжево и кафяво. Вече й се искаше да не беше идвала.
Дребният мъж в инвалидната количка беше като птица, кацнала на клон. Носеше дебели очила, залепени от едната страна с тиксо. Елизабет видя зад стъклата сините му очи.
Протегна ръка. Той не помръдна, затова тя взе дланта му от скута и я стисна.
Чувстваше се неудобно, като натрапница. Защо, по дяволите, беше дошла? Заради суета, за да научи за въображаемото минало на семейството си, по някаква глупава прищявка. Дръпна един стол и отново хвана ръката на Бренън.
— Казвам се Елизабет Бенсън. Дойдох ви на посещение. Вие ли сте господин Бренън?
Сините му воднисти очи се завъртяха изненадано. Тя усети как стисна ръката й. Имаше малка глава. Косата му не беше толкова побеляла, колкото обезцветена. Беше мръсна и полепнала по черепа му.
Тя се опита да си издърпа ръката, но усети, че той се опитва да я задържи, затова я остави в дланта му и приближи стола си към него.
— Дойдох да ви видя. Дойдох да ви видя, защото мисля, че сте познавали дядо ми. Стивън Рейсфорд. Било е през войната. Помните ли го?
Бренън не отговори. Елизабет се взря в него. Носеше вълнена риза на райета, закопчана догоре, но без вратовръзка, и ръчно плетена кафява жилетка. Заради липсващия му крак изглеждаше много дребен. Тя се запита колко ли тежи.
— Помните ли войната? Помните ли изобщо онези дни?
Очите на Бренън все още бяха пълни с изненада. Очевидно не разбираше какво се случва.
— Да ви поговоря ли минута-две? Или просто да поседим и да помълчим?
Той продължаваше да не отговаря, затова Елизабет му се усмихна и сложи другата си ръка върху неговата. Тръсна глава, за да отметне падналия върху лицето й кичур обратно зад ухото.
Бренън заговори. Имаше тъничък глас като на момиче. Той излизаше през гъстите храчки, които Елизабет чуваше да се движат в гърдите му; на всеки няколко думи си поемаше пресекливо дъх.
— Такива фойерверки. Всички бяхме там, цялата улица. Имаше танци. Бяхме навън цяла нощ. Аз и Барбара. Сестра ми. Тя падна. Когато угасиха тока. Трябваше да го прибира всяка вечер. Падна от стълбата.
— Сестра ви е паднала от стълба?
— Имаше една песен, която всички пеехме. — Той си пое по-дълбоко дъх и се опита да запее.
— А помните ли нещо от войната? Можете ли да ми разкажете за дядо ми?
— Беше при вдигането на обсадата при Мафикенг15. Даваха ни толкова лош чай. Не мога да го ям. Помия. Беше заради онзи проклет Хитлер. — Тя усети, че ръката му е топла.
Внесоха в помещението количка с чай, която затрака към обитателите на дома.
— Добре, Том. Значи имаш посетител, а? — избоботи жената, която буташе количката. — Какво правиш с такова хубаво момиче? Май пак си почнал със старите номера. Ах, ти, палавнико. Ще ти го оставя тук, става ли? — И тя сложи чашата чай на малката масичка до лакътя на Бренън. — Никога не го пие — каза тя на Елизабет. — Ти искаш ли чай, скъпа?
— Да, благодаря.
Количката продължи да трака по пътя си, а Елизабет отпи от чая. Усети как вътрешностите й се разбунтуваха срещу необичайния вкус и бързо върна чашата върху чинийката.
Огледа се из помещението. В душната му атмосфера седяха около двайсетина мъже. Никой от тях не говореше, само един слушаше малък радиоапарат. Всичките се взираха пред себе си. Елизабет се опита да си представи какво ли е да прекараш шейсет години на такова място, където нищо не отличаваше един ден от друг.
Бренън отново заговори, скачайки от един произволен спомен на друг. Докато го слушаше, Елизабет осъзна, че той всеки път вярва, че се намира във времето, за което говореше; за него то се превръщаше в настояще. Повечето му спомени като че ли идваха от границата между двата века или от началото на 40-те години и германските бомбардировки над Лондон.
15
Град в ЮАР. По време на Втората англо-бурска война разположеният там британски гарнизон е обсаден от бурите. Обсадата продължава 217 дни — от октомври 1899 до май 1900 г., и вдигането й се смята за една от решаващите победи на британците. — Б.ред.