— Просто се радвам за теб, стига ти да го искаш.
— О, да! О, да! Точно това искам. — Елизабет се усмихна. — Не ми изглеждаш много изненадана.
— Май не съм. Забелязах, че си понаедряла. И че си спряла да пушиш. Каза ми, че това било новогодишно обещание, но преди никога не си успявала да го изпълниш.
Елизабет се засмя.
— Добре. А сега няма ли да ме питаш кой е бащата?
— Трябва ли? Има ли значение?
— Не мисля, че има. Той също се радва… е, колкото трябва. Ще ми помага финансово, макар да не съм го молила. Мисля, че всичко ще е наред. Той е много добър човек.
— Добре тогава. Няма да задавам повече въпроси.
Елизабет беше учудена колко спокойно Франсоаз бе приела новината, сякаш се беше досетила и беше имала време да се подготви.
— Нямаш нищо против, че внучето ти ще се роди от жена, която не е омъжена?
— Как бих могла да имам? — отвърна Франсоаз. — Собствената ми майка не е била омъжена за баща ми.
— Grand-mère? — Елизабет бе поразена.
— Не. Тя не ми е истинска майка. — Франсоаз погледна с нежност Елизабет. — Много пъти съм си мислела да ти кажа, но някак си изглеждаше, че няма нужда. Наистина никак не е важно. Дядо ти се е оженил за баба ти Жан през 1919 година, след войната. Но аз тогава съм била на седем години. Била съм на пет, когато те са се срещнали.
— И на мен не ми излизаха сметките. Направих някои изчисления, след като прочетох тетрадките. Но го отдадох на това, че не ме бива в математиката.
— В тези тетрадки споменава ли се за Изабел?
— Да, няколко пъти. Предположих, че е негова стара интимна приятелка.
— Тя е истинската ми майка. Била е по-малката сестра на Жан.
Елизабет гледаше с широко отворени очи Франсоаз.
— Значи grand-mère не ми е истинска баба?
— Не и биологически. Но по всякакъв друг начин ти беше баба. Тя ме отгледа и ме обичаше като свое дете. Дядо ти е живял в едно семейство преди войната. С Изабел имали афера и избягали заедно. Когато тя открила, че е бременна, го напуснала и се върнала при съпруга си. Години по-късно, по време на войната, дядо ти срещнал баба ти в Амиен. Тя го завела да се види с Изабел, но била обещала да не му казва за детето.
— И това дете си била ти?
— Точно така. Било е глупаво да увъртат така. Не знам. Просто е щадяла чувствата му. Така и не разбрал, докато не тръгнал да се жени за Жан. Изпратиха ме при нея от Германия, където живеех, защото истинската ми майка умря. Почина от грип.
— От грип? Това е невъзможно.
Франсоаз поклати глава.
— Не. Имаше епидемия. Уби милиони хора в Европа след края на войната. Изабел винаги е казвала, ако нещо се случи с нея, баба ти да ме отгледа. Двете са се разбрали така, преди тя да замине за Германия с един мъж, в когото се влюбила. Той беше немец на име Макс.
— Но той не е ли поискал да те задържи?
— Не мисля. И той самият беше много увреден от войната. Почина малко след това. Все пак не бях негово дете.
— И ти си отгледана от Стивън и Жан като тяхно дете?
— Точно така. Баба ти беше прекрасна. Все едно имах втора майка. Бяхме много щастливо семейство.
Сервитьорът им донесе още храна.
— Това притеснява ли те? — попита Франсоаз след минута. — Има ли някакво значение за теб? Надявам се, че не, защото за мен няма. Когато между хората има истинска любов, както имаше между нас, тогава подробностите са маловажни. Любовта е много по-важна от кръвните връзки и от това кой те е родил.
Елизабет се замисли за миг.
— Сигурна съм, че си права — каза тя. — Ще ми трябва малко време, за да го осмисля, но наистина няма значение. Разкажи ми за баща си. Беше ли щастлив?
Франсоаз вдигна вежди и въздъхна.
— Ами беше… трудно. Не обели нито дума цели две години след войната.
— Как така? Нито дума?
— Не, нито дума. Не знам, предполагам, че поне е казал „да“, когато са се оженили. Сигурно още няколко насъщни думи, колкото да не умре от глад. Но никога не го чух да говори през това време. Баба ти разказваше, че това са били две години тишина. И си спомняше как проговори отново. Беше една сутрин. Той внезапно се изправи до масата, докато закусвахме и се усмихна. После каза: „Довечера отиваме на театър в Лондон. Ще хванем влака по обед.“ Не можех да повярвам на ушите си. Бях само на девет.
— И по онова време вече живеехте в Англия?