Выбрать главу

Азер продължи да ругае работната ръка и да пита как очакват от него да продължи да ръководи фабриката. Стивън и жените нямаха желание да изказват мнение, а след като предаде новините, Берар изглеждаше като човек, който няма какво да добави по темата.

— Е — каза той, след като Азер говори достатъчно дълго, — стачка на бояджиите. Това е положението.

Думите му бяха приети от всички, включително и от Азер, като знак, че темата е изчерпана.

— Как пътувахте? — попита Берар.

— С влак — отвърна Стивън, който реши, че въпросът се отнася до него. — Беше дълъг път.

— А-а-а, влаковете — възкликна Берар. — Каква система само! Ние сме важна гара. Влакове за Париж, за Лил, за Булон… Кажете, в Англия имате ли влакове?

— Да.

— Че откога?

— Ами да видим… От около седемдесет години.

— Но ми се струва, че в Англия имате проблеми.

— Не съм сигурен. Не съм чувал за проблеми.

Берар се усмихна доволно, докато отпиваше от брендито.

— Ето това е. Сега и в Англия вече имат влакове.

Посоката на разговора зависеше от Берар; той пое бремето да бъде негов диригент, да включва различни гласове и накрая да обобщава техния принос.

— И в Англия ядете месо за закуска всеки ден — каза той.

— Мисля, че повечето хора правят точно така — отвърна Стивън.

— Представете си, скъпа мадам Азер, печено месо за закуска всеки ден! — Берар подкани домакинята да се включи.

Тя отказа, но промърмори нещо за прозореца, който трябвало да се отвори.

— Може би някой ден и ние трябва да опитаме това, а, Рене?

— О, съмнявам се, съмнявам се — каза Азер. — Освен ако не ни сполети лондонска мъгла.

— И дъжд — засмя се Берар. — Доколкото знам, в Лондон от шест дни пет са дъждовни. — Той отново се обърна към Стивън.

— Четох във вестника, че миналата година в Лондон е валяло малко по-малко отколкото в Париж…

— Пет от шест дни — усмихна се широко Берар. — Можете ли да си представите?

— Папа не може да понася дъжда — обърна се мадам Берар към Стивън.

— Как прекарахте този прекрасен пролетен ден, скъпа мадам? — попита Берар, отново призовавайки домакинята да даде своя принос към разговора. Този път постигна успех и мадам Азер, подтикната от любезност или ентусиазъм, се обърна право към него.

— Тази сутрин бях по задачи в града. Прозорецът на една къща до катедралата беше отворен и някой свиреше на пиано. — Гласът на мадам Азер беше хладен и тих. Тя описа подробно какво бе чула. — Беше великолепно — обобщи тя, — макар и съвсем кратко. Исках да спра, да почукам на вратата и да попитам човека, който свиреше, каква е тази музика.

Мосю и мадам Берар изглеждаха стреснати. Очевидно не бяха очаквали това. Азер заговори успокоително, като човек, свикнал с подобни странности.

— И каква беше музиката, скъпа?

— Не знам. Никога преди не я бях чувала. Приличаше на… Бетовен или Шопен.

— Съмнявам се, че е била на Бетовен, ако не сте я разпознали, мадам — каза галантно Берар. — Сигурно е била някаква народна песен. Хващам се на бас на каквото кажете.

— Не звучеше така — отвърна мадам Азер.

— Не мога да понасям народните песни, които чувам толкова често напоследък — продължи Берар. — Като бях млад, беше различно. Но тогава всичко беше различно, разбира се. — Той се засмя кисело и самодоволно. — Дай ми на мен истинска мелодия, написана от някой от великите композитори. Песен на Шуберт или ноктюрно от Шопен, нещо, от което да ми настръхне косата! Функцията на музиката е да освобождава душата от чувствата, които обикновено заключваме в сърцето си. Великите композитори от миналото умееха това, но днешните музиканти се задоволяват с няколко тона на нотния лист, който могат да продадат на всеки уличен ъгъл. Гениите не намират толкова лесно признание, скъпа мадам Азер!

Стивън видя как мадам Азер бавно извърна глава и погледът й срещна този на Берар. Видя как очите й се разшириха, когато се спряха на усмихнатото му лице, по което от душния въздух на трапезарията бяха избили капчици пот. Как, по дяволите, почуди се той, бе възможно тя да е майка на момчето и момичето, които бяха допреди малко с тях на масата?