Във всеки случай съзнанието на Азер беше прекалено заето със случващото се във фабриката му. Сред тракането на машините, бумащината и необходимостта да взима решения той рядко се сещаше за дома, децата си или Изабел.
Седмица след безредиците каза на Стивън, че вече може да се върне на работа, но не бива да ходи на никакви събрания, организирани от Меро. Заплахата от стачка като че ли беше намаляла; Азер бе забелязал със задоволство, че малкият Люсиен не можеше да събуди страстите у неговите работници. Той се изненада, когато Стивън му каза, че ще изчака още някой и друг ден; мислеше си, че престоят в къщата само в компанията на Изабел го е отегчил, но се съгласи да отложи връщането му до началото на следващата седмица.
Телеграмата, която Стивън изпрати до Лондон, получи подробен отговор в писмо от работодателя му. В него се казваше, че трябва да остане до края на месеца, но се очаква да праща писмени доклади до Лийдънхол Стрийт1. Стивън реши, че сигурно се справя добре, щом му дават три допълнителни седмици и изпрати потвърждение. Не спомена датата на заминаването си пред Изабел; струваше му се достатъчно далеч, за да се тревожи и дните му бяха така пълни, че животът му се менеше с часове.
През уикенда заминаха на риболов в Анкр. Семейство Берар не можаха да ги придружат, защото леля Елиз се беше разболяла. Тръгнаха само семейство Азер, заедно със Стивън и Маргьорит. Всички се качиха на влака за Албер.
Пред гарата имаше просторен павиран площад, а на върха на сградата се издигаше стъклена арка, увенчана с часовникова кула. Твърдеше се, че е правена преди Хаусман да преобрази Париж. И макар останалите постройки на Амиен преднамерено да имитираха столицата, хората се гордееха, че тяхната гара е проправила пътя. Отдясно на огромните врати чакаха на опашка файтони, а под двата газени фенера, издигащи се от паважа, бяха паркирани в редица малки моторни коли. Вляво от входа имаше поддържана градинка с три овални полянки, оформени под различни ъгли, които объркваха хармоничната гледка, предвидена да посреща приближаващите пътници.
Залата с билетните гишета беше пълна със семейства, заминаващи на екскурзия в провинцията. Нагоре и надолу летяха колички с тракащи колелета, бутани от търговци, предлагащи вино и хлебчета, натъпкани със сирене и наденици. Когато семейство Азер пристигна там, витрините на големия ресторант вече бяха запотени от изпаренията от кухнята, където вреше супа за обяда. Аромат на кресон и киселец връхлиташе всеки, който бутнеше въртящите се врати, зад които сервитьори в черни жилетки и дълги бели престилки разнасяха подноси с кафе и коняк по масите и крещяха поръчките към бара. В най-отдалечения от кухнята ъгъл имаше високо гише, зад което сивокоса жена старателно записваше поръчките с перодръжка.
Два локомотива дишаха тежко върху лъснатите релси, високо над тях се извиваше дим. Черните въглища и оцапаните лица на машиниста и огняря говореха за тежкия и усилен труд, който задвижваше влака на запад към Париж и на север към крайбрежието; което контрастираше с лъскавата боя на вагоните и яркото дефиле на местната мода, демонстрирана от жените и децата, които се тълпяха по платформите с пастелни рокли и цветни чадърчета. Трябваше да издърпат Грегоар от екстатичното му възхищение към парижкия експрес и да го качат на малкия влак, който чакаше, за да потегли по отклонението към Албер и Бапом.
Седнаха на нагрятия плюш, с който бяха тапицирани седалките в купето, и видяха как градският център бавно се отдалечи. Кулата на катедралата проблесна пред очите им, щом влакът пое на изток към Лонгу; разтресе се, когато премина по кръстосаните релси, влезе в разклонението на север и започна да набира скорост. Съскането на парата скоро беше заменено от тракането на колелата.
Лизет седеше с ръце в скута до мащехата си в средата на седалката, от другата й страна беше Грегоар, а Азер се беше настанил отсреща, между Стивън и Маргьорит.
— Вие ли ще хванете най-голямата риба? — попита тя Стивън, килнала глава настрани.
— Не мисля. Предполагам, че за това трябва да познаваш мястото. Френските риби са по-умни от английските.
Лизет се изкикоти.
— Всъщност няма значение колко е голяма рибата. Важно е удоволствието от риболова.
— Аз ще уловя най-голямата риба — каза Грегоар. — Само почакайте.
— Обзалагам се, че няма да хванеш по-голяма от тази на Стивън — отвърна Лизет.