От походната кухня се разливаше гореща яхния и кафе, а най-гладните получаваха допълнително и смес от вода и мазнина, която трябваше да имитира сос. С парче пресен хляб в ръката Джак лапаше лакомо с лъжицата. Уийлър се оплака, че храната е отвратителна, нищо не можело да се сравни с бульоните на жена му, нито с пържената риба и чипса, които понякога хапвал на връщане от кръчмата. О’Лоун си спомняше за месни пайове, млади картофки и сочен пудинг. Тайсън и Шоу не се оплакваха, макар никой от двамата да не беше особено впечатлен от храната. Джак дояде порцията на Тайсън. Срамуваше се да си признае, че войнишката храна, макар да идваше нередовно и понякога да се разваляше, докато стигнеше до фронта, беше по-добра от онова, което можеха да си позволят у дома.
Шоу се оживи. С помощта на здравия му гръб преместиха нови бали слама в хамбара и басовият му глас се присъедини към неизменните сантиментални песни, които се пееха след хранене. Джак се зарадва на това, разчиташе на издръжливостта на определени хора, за да понася ненормалния си живот, а Артър Шоу с неговата голяма красива глава и спокойно поведение беше най-голямото му вдъхновение.
В приповдигнато настроение мъжете понасяха стоически шегите на перачките, които ги чакаха да им вземат дрехите, а после голи се редяха пред баните, пригодени специално за тях в дългия хамбар. Джак стоеше зад Шоу и се възхищаваше на огромния му гръб и опънатите мускули на плещите му, в сравнение с които иначе налетият му кръст изглеждаше като върха на фуния, тръгваща нагоре от вдлъбнатината на опашката и заоблените му космати задни части. Вътре в хамбара мъжете ревяха някакви песни или си подвикваха ругатни, замеряха се с калъпи сапун и плискаха топлата вода от каците и коритата за добитъка, превърнати във вани. На вратата стоеше сержант Адамс и държеше маркуч със студена вода. За да усили струята, беше притиснал края му с пръст и гонеше с нея войниците навън, където можеха да си вземат дрехите, които макар и вече чисти, все още бяха пълни с вездесъщите въшки.
Вечерта си получиха надниците от по пет франка и се замислиха как да ги похарчат. Тъй като бе смятан за шегаджията на групата, Джак Файърбрейс също така беше определен и за отговорник за забавленията. Тайсън, Шоу, Евънс и О’Лоун му се представиха свежо избръснати, сресани и с лъснати кокарди.
— Искам ви обратно до девет часа и трезви — каза сержант Адамс, когато тръгнаха да излизат през портата на фермата.
— Може ли да е девет и половина? — извика Евънс.
— В девет и половина и наполовина пияни — каза Джак. — Това ни устройва. — Смяха се по целия път към селото.
Пред един магазин беше пригоден бар, който наричаха „естамине“3, а край него вече се беше извила опашка. Възползвайки се от дарбата си на майстор на забавленията, Джак се насочи към малка къщичка с кухня на открито, пред която също се бяха събрали няколко души. Мъжете го последваха и изчакаха навън, докато се освободи маса, която те веднага окупираха. Възрастна жена им донесе чинии, пълни с пържени картофи, които беше извадила от цвъртящ тиган. Клиентите получиха и еднолитрови бутилки бяло вино без етикет. На мъжете не им хареса сухото вино и викнаха на една от по-младите жени да им донесе захар, която разбъркаха в чашите си. Сетне, макар все още да му се мръщеха, го изгълтаха жадно. Джак опита бутилка бира. Не беше като онази, която в спомените му сервираха във викторианските кръчми у дома — приготвена с хмел от Кент и лондонска вода.
Сънят ги обори в полунощ, когато Тайсън угаси последната си цигара в сламата. Сред силното хъркане всички забравиха непростимото. Джак беше забелязал, че хора като Уийлър и Джоунс прекарваха всеки ден все едно бяха на работа и вечер си говореха и се шегуваха така, както биха го правили и вкъщи. Може би той нещо не разбираше, но и двамата офицери се бяха държали по същия начин; или пък целият този разговор за рисуването от натура беше преструвка, че всичко е нормално. Когато започна да се унася, всичките му мисли се насочиха към дома; опита се да си представи гласа на Маргарет и какво би му казала. Здравето на сина му стана по-важно от живота на хората от ротата му. В кръчмата никой не вдигна чаша за Търнър, никой не си го спомняше, както и останалите трима, които си заминаха с него.