Вероника предизвика в Джак нещо като обсебване на хормонална основа, продължило два месеца. Тя не му отстъпваше по сексуално желание. Събуждаше го всяка сутрин в шест часа за секс, а през уикенда се разхождаше из къщата само с обувки с високи токове и ярко като шербет червило на устните.
Изпълни го с нова енергия и други области в живота му също започнаха да се променят. През април беше преместен в AMIP. Отделът, който се занимаваше с убийствата.
Но през пролетта, точно когато желанието му към нея започна да спада, намеренията на Вероника станаха сериозни и тя започна кампания, чиято цел беше да го завърже за себе си. Една нощ го накара да седне насреща й и със сериозен тон му разказа за голямата несправедливост в живота й, извършена дълго преди да се запознаят: борбата с рака бе отнела две от юношеските й години.
Номерът свърши работа. Озовал се внезапно пред тази ситуация, той вече не знаеше как да сложи край на връзката си с нея.
„Каква арогантност, Джак — осъзна той. — Сякаш като не я оставиш, би могъл да компенсираш нещо. Колко арогантен можеш да бъдеш само.“
В това време в кухнята тя заби острата си асиметрична брадичка в гръдния кош и, прехапала език, започна да къса клонка мента на парченца. Джак си наля уиски и го изгълта на един дъх.
Щеше да го направи днес. Може би по време на вечерята…
Час по-късно вечерята беше готова. Вероника запали всички светлини в къщата и няколко лимоненожълти свещи във вътрешния двор.
— Салата от едър боб с ерука, скариди в мед и соев сос, последвани от сладолед от клементини3. Все пак съм перфектната жена, а? — Разтърси коса и показа за миг зъбите си, за които полагаше скъпоструващи грижи. — Реших първо да опитам върху теб, за да видя дали да го правя за партито.
— Партито.
Беше забравил. Решиха да го организират, когато мислеха, че десет дни след седмичното дежурство е подходящ, спокоен момент за парти.
— За щастие аз не съм забравила, нали? — Тя мина покрай него, носейки елегантна купа, пълна с пресни картофки. Френските прозорци на дневната бяха отворени към градината. — Тази вечер ще се храним тук, няма смисъл да се отваря трапезарията. — Тя спря и огледа смачканата му тениска, тъмната му своенравна коса. — Какво ще кажеш да се облечеш по-официално за вечеря?
— Шегуваш се.
— Ами, аз… — Тя разгъна салфетка върху коленете си. — Аз мисля, че ще бъде мило.
— Не. — Джак седна. — Костюмът ми трябва. Имам случай.
„Хайде, Вероника, попитай ме за случая, прояви интерес към нещо друго, освен гардероба и покривките ми за маса.“
Но тя започна да сипва картофи в чинията му.
— Имаш повече от един костюм, нали? Татко ти изпрати онзи сив костюм.
— Другите са на химическо чистене.
— О, Джак, трябваше да кажеш. Можех да ги взема на идване.
— Вероника…
— Добре. — Тя вдигна ръка. — Съжалявам. Няма да говоря повече за това… — Не довърши мисълта си. Телефонът звънеше. — Кой ли може да е? — Забоде един картоф. — Сякаш не знам. — Кафъри остави чашата и бутна назад стола си. — Боже! — въздъхна раздразнено младата жена и пусна вилицата си в чинията. — Те имат шесто чувство, наистина имат. Не можеш ли да го оставиш просто да си звъни?
— Не. — Вдигна телефона в коридора. — Ало?
— Не ми казвай. Беше заспал.
— Казах ти, че няма да спя.
— Съжалявам, че трябва да ти причиня това, приятел.
— Какво става?
— Върнах се тук. Чорбаджията се съгласи да донесем нужното оборудване. Един от претърсващите терена екипи откри нещо.
— Оборудване ли каза?
— СПР.
— СПР ли? Това…
Кафъри не довърши мисълта си. Вероника мина покрай него и заизкачва целеустремено стълбите, като затвори вратата на спалнята зад себе си. Младият мъж стоеше в тесния коридор, вперил поглед подире й, подпрян с една ръка на стената.
— Там ли си, Джак?
— Да, извинявай. Какво казваше? СПР сондиращ почвата нещо си ли означаваше?