Още по-лошото бе, че всяка майка е мислила какво би станало, ако някой отнеме живота на детето й.
Алисън чу Чарли, който питаше за нея на рецепцията. Звучеше едновременно любезно и почтително, уплашено и нетърпеливо. Можеше да разбере скрития смисъл в гласа му, както някои хора разпознаваха песните на птиците. Почти й се прииска той да не я намери. Докато оглеждаше прашните лампи и пропития с мръсотия мокет, тя чу шум от килиите надолу по коридора и се зачуди какво ли би било да я задържат — не тук, а вероятно в някой затвор, отделена от другите хора, разкаяна като монахиня. Или пък в манастир с каменни стени и малки парченца небе, които се виждат през тесни процепи, със спретнато застлани тесни легла. Място, на което да си плати за греха на спокойствие, далеч от всички свои познати.
Човек би очаквал тя да мисли за децата си, и всъщност беше мислила, но някак откъслечно, като кон с капаци, който гледа само в една посока. Когато се опиташе да се съсредоточи върху тях, умът й изключваше. Кестенявите къдрици на нейното момче върху възглавницата, навитата около кръста нощница на шестгодишната й дъщеря, избутаните й на земята завивки… Алисън ги виждаше как спят, представяше си ги мъртви, дори и само за миг. Представяше си как обяснява — и спираше дотам. Единственото нещо, което можеше да направи, бе да се концентрира върху незначителните подробности на всеки един миг: студения под, твърдия стол, безпристрастните полицейски служители, които пишат, чукайки на клавиатурите, и разглеждат документи. Тиктакането на стенния часовник: 11:53.
ПЪРВА ЧАСТ
На кръстовище с четири стопа всички превозни средства трябва да спрат напълно, преди да преминат едно по едно през него, независимо дали се виждат други превозни средства или не.
Ако две или повече превозни средства спрат на знака „Стоп“ и изчакат реда си, те преминават в реда, в който са пристигнали до знака. Ако две превозни средства пристигнат на кръстовището по едно и също време, така че е невъзможно да се определи кое от тях е пристигнало първо, тогава по теория с предимство е превозното средство отдясно. Но много шофьори не познават тези правила и това причинява редица усложнения заради всички възможни интерпретации.
Джон Клетъроу
Правила за шофиране в САЩ и Канада
www.johncletheroe.org/usa_can/
Утрото беше дъждовно, а през целия следобед небето остана мрачно, пепеляво и непроницаемо. До последната минута Алисън не беше сигурна дали ще отиде в града на партито на Клеър за книгата й. Децата мрънкаха отегчено, а тя се чувстваше виновна, защото последната й задача като автор на свободна практика на тема „Как да запалите искрата на креативността на вашите деца“, която включваше допълнителни интервюта и редакции, я правеше разсеяна и сприхава. Вече два пъти тази седмица бе молила детегледачката да остане до късно и се бе затваряла в малкия си кабинет, който по-скоро приличаше на антре, за да се опита да довърши работата си.
— Долорес, имаш ли нещо против да го занимаваш, моля те? — провикваше се тя кресливо, с паника в гласа, когато тригодишният Ноа удряше по вратата с малките си юмручета.
— Може би не трябва да ходим — каза тя на Чарли, когато той се обади, за да попита кога ще тръгне. — Децата мрънкат. Аз съм уморена.
— Но ти много искаше да отидеш на партито — каза той.
— Не знам — отвърна тя. — Долорес изглежда кисела. Чувам я как се сопка на децата.
— Виж — започна той. — Ще се прибера. И без това имам много работа тази вечер. Ще сменя Долорес, няма да се притесняваш.
— Но аз искам да дойдеш — отвърна твърдо тя. — Не искам да ходя сама. Сигурно не познавам никого от присъстващите.
— Познаваш Клеър — каза Чарли. — Това е важното, нали. Добре е да й покажеш подкрепата си.
— Но тя не положи особени усилия да ми се обади.
— Изпрати ти покана.
— По-точно нейният издател.
— Значи Клеър е включила името ти в списъка. Стига, Алисън, няма да споря с теб. Очевидно искаш да отидеш, в противен случай нямаше да се измъчваш.
Той беше прав. Алисън не отговори. Чувствата на Клеър бяха охладнели още през есента — причината беше една статия, която тя беше предала в списанието, в което работеше Алисън. Шефката на Алисън бе разкритикувала грубо статията и след това я бе отхвърлила, а тя трябваше да обясни на Клеър причината. Това беше първата важна задача на Алисън като редактор на свободна практика и тя не искаше да обърка нещата. Беше позволила недоволството на шефката й (което беше също и раздразнение към нея самата: „Питам се, Алисън, ако на първо място беше поставила задачата достатъчно добре…“) да окаже влияние на отговора й. Намекна, че може би Клеър върши прекалено много неща наведнъж и че статията не отговаря на обичайните стандарти на списанието. Беше по-рязка от нужното. Но все пак статията беше сладникава и, изглежда, беше набързо написана. Имаше печатни грешки и проблеми с преходите. Клеър, изглежда, беше разбрала погрешно заданието. Честно казано, Алисън й беше ядосана, че статията имаше такъв вид — трябвало е да й отдели повече време, да бъде по-конкретна. Това обаче сочи към нещо по-голямо в техните отношения, помисли си Алисън — някаква небрежност и безразличие от страна на Клеър, приемане на нещата за даденост. Тя се държеше така още от съвсем младите им години. Клеър беше импулсивната и възхитителната, а Алисън бе компасът, който я водеше по правилния път.