Защо си толкова сдържана и хладна? Понякога, мислеше си Алисън, не задаваш очевидния въпрос, защото не искаш да научиш отговора. Причината не е единствено в това, че може и да не ти отговори, а че истината е многопластова и сложна. Не е само една. Вероятно вярва, както беше казала Клеър, че вече нямате нищо общо помежду си; не иска да се натрапва в забързания ти живот; децата ти отнемат голяма част от енергията ти. Но казвайки, че вече нямате нищо общо помежду си, тя всъщност иска да каже, че е трудно да се общува с теб, че нямаш никаква представа за новите филми и че вдигаш бебето си над главата си, за да помиришеш памперса му. Има предвид, че не е сигурна дали иска да има деца, а комбинацията от ежедневно еднообразие и хаос, в което се е превърнал животът ти, я отвращава. Намира постоянните въпроси на дъщеря ти за досадни; писнало й е от онези вечери в града, когато към десет и половина ставаш неспокойна и разсеяна и започваш да гледаш часовника си, защото трябва да се прибереш у дома преди полунощ, когато приключва смяната на детегледачката. Истината е, че тя също усеща равнодушието ти, когато говорите за нейния живот — търсенето на най-добрите дим сум[2] в Китайския квартал, умората й след полета до Амстердам през уикенда, анализа й на последната пиеса, която е гледала извън Бродуей. Каква полза имаше да се говори за противоречията? Ако става въпрос за терапия, ползата навярно е голяма. Но Алисън не беше сигурна, че това важи и за истинския живот.
Клеър имаше пред себе си бляскаво бъдеще, което да очаква с нетърпение поне през следващите няколко месеца. Имаше също и интересно, а сега вече и общоизвестно минало. Алисън пък бе една анонимна домакиня от предградията, израснала в малко южно градче — животът й не представляваше нищо особено.
Не че Алисън искаше да бъде на мястото на Клеър — не. Но се възхищаваше на нейната твърдост, яснота и праволинейност, особено в сравнени със собствената й нерешителност. Алисън беше живяла за другите хора толкова дълго, че вече едва ли можеше да реши какво иска за самата себе си. Улавяше се, че е парализирана от нерешителност на най-различни и странни места — например в хранителния магазин, където блуждаеше между щандовете с нарастваща паника, въпреки че стискаше списък в ръката си: Какво ще ядат децата? Какво ще иска мъжът й? Рядко се питаше какво иска самата тя. Това сякаш нямаше значение.
Сега пред Алисън стоеше масата за напитки. Чаши с мартини бяха подредени в редици като анимационни войници, а от другата страна се мъдреше второ военно поделение от обикновени чаши с вино за разглезените гости, които не бяха в настроение. Алисън въобще нямаше представа дали бе в настроение, а и никога не бе обичала мартини, но да поиска шардоне или, още по-лошо, газирана вода, щеше да бъде проява на малодушие. Наблюдаваше как барманът изсипа шведска водка от характерната й индиговосиня бутилка в голям шейкър с лед. Добави кюрасао и разбърка, а след това изсипа напитката в чаша за мартини и добави лимонова кора.
— Една от тези, моля — каза тя, а барманът студент, който беше по-очарователен, отколкото опитен, й се усмихна и разля оцветен в синьо алкохол по покривката, след което й подаде лепкавата чаша. Тя отпи. Мартинито имаше лимонов вкус и оставаше в устата усещане за лекарство и свежестта на дезинфектант. Следващата глътка беше сладка. Вкусът на кюрасаото се изостри, залят от алкохола. Започваше да й харесва.
Окуражена от напитката, с чаша в ръка, сякаш беше визитната й картичка, Алисън си проправи път към група непознати и се представи.
* * *
Къде е Чарли? Клеър разгледа стаята, за да зърне пясъчната му коса и широките му рамене, но нито един от присъстващите не приличаше на него дори и в гръб. Преди няколко минути тя видя Алисън да се разхожда сред хората, но това не означаваше задължително, че Чарли го няма. Може би някой го беше задържал във фоайето.
Сутринта той се беше обадил на Клеър от работата.
— Това е твоята голяма вечер. Вълнуваш ли се?
— Малко съм напрегната. Радвам се, че ще дойдеш.
— Искам да дойда. Ще направя всичко възможно
— Какво искаш да кажеш? — попита тя, като се стараеше да прикрие раздразнението си. — Това е важно за мен. Защо просто не кажеш, че ще дойдеш?
Той въздъхна:
— Сложно е. Децата, Алисън… Ще се опитам. Но не съм сто процента сигурен, че ще успея.
— Но аз ще бъда много разочарована — знаеше, че звучи раздразнено, но не й пукаше.
— Аз също.
— Без теб няма да е забавно.
— О, стига, Клеър. Ще си прекараш страхотно независимо дали съм там или не.
— Не, няма — отвърна непреклонно тя.