Фокус върху здравните осигуровки. Фокус върху изплащането на ипотека.
— Чудесна идея — каза Алисън и си спомни Правило № 1 за Рене: нейната интелигентност трябваше да бъде призната, преди разговорът да продължи напред. После си спомни и Правило № 2: повтори нейните думи — това ще й покаже, че я слушаш, и ще потвърди идеите й. — Мисля, че тази работа е идеална за мен.
— Добре тогава — каза Рене. — Кога можеш да започнеш? Шегувам се. Трябва да преминеш през редакторски тест. Не е кой знае какво, сигурно ще се справиш с него и насън. Ще трябва също да се явиш и на няколко интервюта с „Човешки ресурси“ и с моя екип, преди да стигнеш до мен — тя направи пауза. — Би трябвало да кажа „ако стигнеш до мен“. Но не се тревожи, сигурна съм, че ще успееш.
Сърцето на Алисън се сви. За миг бе помислила, че ще получи работата много лесно. Но сега мястото изглеждаше невъзможно. Щеше да разсипе ягодово сладко на теста, който щяха да й дадат за вкъщи; младите й колеги щяха да видят торбичките под очите й и петгодишния й костюм и щяха да й кажат, че оценяват посещението и че ще й се обадят.
— Е, какво пък — каза внезапно Рене. — Аз съм шефът тук. И съм го закъсала. Утре ела да поговорим. Искам това да се случи. Кога най-рано можеш да започнеш?
Дрехите й бяха неподходящи, обувките й — стари, нямаше бавачка (Долорес вече не гледаше децата, след като Алисън с неохота бе установила, че майка й всъщност беше права.). Направи си прическата сама. Имаше нужда от пълна физическа промяна. Колко време й трябваше, за да се приготви? Може би шест месеца?
— Кога ти трябвам?
— Вчера. Имаш ли възможност да дойдеш в града днес следобед?
— Да, разбира се — отвърна Алисън и започна да премисля вариантите за бавачка в ума си: ако Робин — милата Робин! — можеше да вземе Ноа и да прибере Ани от спирката…
— Добре. Ела в офиса в два часа. Тогава ще мога да отделя малко време. Ако нещата станат, ще подписваме договор за всеки месец. Разбираш ме, нали. За всеки случай.
Алисън искаше да прескочи при нея през телефона и да я разцелува. След всичко, което преживя, тя оценяваше прямотата на Рене. Трябваше й някой, който щеше да бъде откровен с нея, който нямаше да я кара сама да предполага. Беше го правила прекалено дълго.
Сега Алисън беше в офиса си. Погледна часовника, включи компютъра и отвори една папка на бюрото си, на която имаше надпис „Фокус“. В нея бяха събрани изрезки от статии, мостри на платове, бележки на Рене — „Фокус върху околната среда/психиката?“ — снимки и лъскави реклами от списания. Очевидно рубриката трябваше да бъде нещо, което минава за качествено съдържание в света на списанията за дома, да улови някаква очевидна обща тенденция, след като тя стане достатъчно разпространена, за да не изглежда странна, но преди да се изтърка. В същото време тя трябваше да бъде достатъчно обширна и да покрива почти всякакви теми. От Алисън се изискваше да направи тези „прогнози“ шест месеца по-рано.
Тя мислеше за собствения си живот. Какво беше важно за нея сега? Критериите й определено се бяха променили. Преди шест месеца тя представляваше смътно недоволна домакиня с малки деца. Сега беше ужасена самотна работеща майка, която се опитва да възвърне самоличността си. Фокус върху грижите след излизане от болница? Фокус върху пицата за вкъщи?
Като редактор в типични женски списания, Алисън винаги беше притежавала необикновената способност да преценява какво искат читателите. Веднъж по време на среща един от авторите, с които работеше, се обърна към нея и каза:
— Никога преди не съм срещал някого, който да познава така добре средната класа в Америка. Честно казано, това е плашещо.
Това бе шега — но всъщност не беше. Алисън никога не бе принадлежала към онези хапливи редактори в Ню Йорк, които бяха свикнали със суши и коктейли „Космополитън“. В последното списание, в което работеше, бе станала известна с един цитат, който шефката й беше закачила на видно място в столовата: „Пишем статия за лесните рецепти? Аз съм лесните рецепти!“ — Алисън Гранвил.
Фокус върху… тя отново погледна часовника си. 15:13, оставаха две минути до срещата. В момента Ани сменяше заниманията в летния лагер — 15:15 — изобразително и приложно изкуство — Алисън беше закачила графика на таблото. А Ноа се събуждаше от следобедния сън в детската градина. В 17 часа Алисън щеше да стои пред асансьора и да бърза за влака. Основното й изискване към работата се състоеше във възможността да си тръгва рано. Не се беше пазарила много за заплатата и социалните придобивки, просто искаше да се прибира до шест. Районда, едно мило момиче — студентка в местния общински колеж, — взимаше Ани от автобуса в четири и половина и прибираше Ноа от детска градина в пет часа. До шест тя обикновено беше сложила рибените пръчици в тостера и беше стоплила замразения грах, така че веднага щом се прибереше, Алисън и децата можеха да седнат заедно.