Пристигнахме през август. Островът, безжизнен и упоен от жега, се беше изтегнал в синкавозеленото море, притихнало под избелялото от жестоката мараня небе. Стегнахме багажа си и напуснахме мрачните брегове на Англия без някаква конкретна причина — просто бяха ни дотегнали скучният еснафски живот и студеният неприятен климат. Избягахме в Корфу с надежда, че слънцето на Гърция ще ни излекува от умствената и физическата леност, която ни беше налегнала по време на дългия престой у нас. Още с пристигането успяхме да се сдобием с две неща — вила и приятел в Корфу.
Приятелят бе Спиро — набит човек с бъчвообразно тяло, с огромни силни ръце и загрубяло, обгоряло от слънцето навъсено лице. Той владееше майсторски някакъв странен, но задоволяващ потребностите му английски и караше като такси своя допотопен „Додж“. Не ни трябваше много време да се убедим, че, както повечето хора в Корфу, Спиро има своеобразен характер. За нас нямаше съмнение, че се познава с всички и може да намери и да направи всичко. Той посрещаше даже и най-чудноватите искания на семейството с думите:
— Недей вас тревозис това. Аз уреди всицко.
И действително се справяше дори и с най-трудните задачи. Първият му голям успех бе намирането на вилата, която по настояване на мама трябваше да бъде с баня — една съвсем необходима предпоставка за нормален живот, но рядкост тук. Естествено, Спиро знаеше вила с баня и на бърза ръка с викове, врява и ръкомахания благополучно ни настани, като се кандилкаше облян в пот, докато пренасяше тежкия ни багаж. От този ден той престана да бъде просто шофьор на таксито ни — приехме го за наш водач, философ и приятел.
По форма вилата приличаше на тухла. Светлорозова, със зелени капаци на прозорците, тя се гушеше в маслинова горичка, израснала на склона към морето, и беше заобиколена с цветни лехи, засадени с обожаваната от викторианците геометрична точност. Дворът бе ограден с висок дебел жив плет, в който тайнствено шумоляха птички. Слънцето, ярките багри и благоуханието ни действаха като опияняващо вино след няколкогодишните ни мъки в студената сивота на Англия.
Членовете на семейството възприемаха промяната по различен начин. Лари бродеше като замаян и от време на време декламираше на мама дълги стихотворения. Тя или не му обръщаше внимание, или казваше разсеяно:
— Да, много хубаво, миличък!
Запленена от голямото разнообразие на плодове и зеленчуци, мама прекарваше повечето време в кухнята и усамотена приготвяше сложни и вкусни ястия. Марго беше убедена, че слънцето ще подейства на акнето й много по-ефикасно, отколкото всички хапчета и лекарски сиропи, които беше изгълтала. С цялото си упорство тя се подложи на слънчеви бани в маслиновите горички и получи болезнени изгаряния на кожата. Лесли откри с радост, че в Гърция може да се купят огнестрелни оръжия без разрешително, и постоянно изчезваше в града. После се появяваше с най-разнообразни оръжия — от стари турски кремъклийки до револвери и ловни пушки. Понеже той упорито изпробваше всяка своя покупка, нервите ни съвсем се опънаха и както Лари отбеляза с известна горчивина, ние като че живеехме във вила, заобиколена от „революционни сили“.
Градината, занемарена от доста време, беше потънала в избуяли цветя и буренаци, а в тях жужеше, шумолеше и обикаляше пъстроцветно множество от насекоми, които приковаха вниманието ми.
Колкото и пищни да са били различните ни градини в Англия, никога не бях намирал такова разнообразие от животинки. Станах жертва на странно чувство за нереалност. Като че се раждах отново в някакъв друг свят. На тази ярка ведра светлина можех пълноценно да възприема истинския ален цвят на елитрите на калинката, великолепния шоколадено — кехлибарен цвят на бръмбара, наситения лъскав ахатов цвят на мравката. Можех да се любувам на изумително голям брой непознати за мен създания: огромни, мъхести като мечета пчели ксилокопи4 които с жужене обикаляха от цвят на цвят; жълто — зелени пеперуди на черни ивици с опашки като на лястовици правеха пируети нагоре-надолу из живия плет и две по две танцуваха сложен менует в елегантните си рединготи; пеперуди вечерници, напомнящи колибри, се задържаха от трептенето на крилата си пред всеки цветец, докато го проучеха с дългото си нежно хоботче.