Бях съвсем невеж дори и за най-простите неща, свързани с живота на тези същества, а и нямах книги за тях. Оставаше ми единствено да ги наблюдавам из градината или да ги ловя, за да мога по-подробно и непосредствено да ги изследвам. За кратко време стаята ми се напълни с редици от буркани за сладко и тенекиени кутии за бисквити — в тях поставях „трофеите“ си от малката ни градина. Трябваше да ги вмъквам в къщи тайно, защото семейството, може би с изключение на мама, гледаше с голяма тревога на присъствието на тази фауна във вилата.
Всеки божи ден предлагаше нови загадки, които подчертаваха невежеството ми. Торният бръмбар бе едно от създанията, което най-много разпалваше любопитството ми и ме ядосваше. Легнал по корем в компанията на кучето ми Роджър, аз наблюдавах два черни лъскави торни бръмбара, всеки с по едно изящно извито рогче на главата си. Те бутаха (с огромно себеотрицание) безупречно оформено топче говежди тор. Най-напред исках да разбера как съумяват да постигнат такава идеална сферична форма. От собствен опит знаех, че е изключително трудно да се измайстори съвсем кръгло топче от глина и пластилин, колкото и да се търкаля и да се мачка с пръсти. А торните бръмбари само с остричките си крачка, без шублер или някакъв друг инструмент бяха изпълнили задачата с абсолютна точност — топчето бе кръгло като Луната. После възникнаха и други въпроси — защо го бяха направили и накъде го бутаха.
Посветих цяла сутрин на два торни бръмбара и разреших тази загадка или поне част от нея, без да погледна нито за миг към други насекоми в градината или да обърна внимание на тихите стонове и отегчените прозевки на Роджър. Бавно, пълзешком, стъпка по стъпка проследих бръмбарите из градината — за мен едно съвсем малко парче земя, а за тях — огромен свят. Накрая те стигнаха до малко възвишение от мека почва под живия плет. Търкалянето на топчето нагоре бе гигантска задача за тях: на няколко пъти крачетата им го изпущаха и то бързо се връщаше в подножието на възвишението. Бръмбарите се разбързваха подире му, а аз си мислех, че по пътя си разменят „любезности“. Най-после изтикаха топчето до върха, а от там го пуснаха по обратния склон. Чак сега забелязах, че от другата страна на възвишението има кръгла дупчица, изкопана в земята като кладенче. Бръмбарите напредваха към нея. Когато стигнаха на няколко инча от дупчицата, единият от тях избърза, вмъкна се заднишком и се загнезди в нея, махайки ожесточено с предните си крачка. Другият с огромни усилия (почти бях убеден, че чувам как се задъхва) изтърколи топчето до дупката. След доста бутане и дърпане то бавно изчезна в дълбините на земята, а след него — и бръмбарите. Това ме ядоса. В края на краищата очевидно щяха да правят нещо с топчето тор, но под земята — и аз нямаше да мога да видя нищичко. Реших да занимая с този въпрос семейството по време на обяда. Какво, попитах, правят торните бръмбари с топчетата тор? Всички ме погледнаха учудено.
— Ами, предполагам, че ги използват някак си, миличък — обади се неуверено мама в настъпилата тишина.
— Надявам се, че нямаш намерение да вкараш тайно няколко топчета във вилата? — попита Лари. Не желая да живея в къща, чийто под е „украсен“ с топчета тор.
— Не, не, миличък, сигурна съм, че няма такива намерения — каза мама умиротворително и недоверчиво.
— Е, аз само предупреждавам за всеки случай отвърна Лари. — Той, изглежда, е прибрал в спалнята си всички по-опасни насекоми от градината.
— Вероятно им трябват, за да се топлят — каза Лесли след продължителни размишления върху въпроса за торните бръмбари. — Торът е много топло нещо, ферментира.
— Ще имам предвид това, ако някога ни потрябва централно отопление — обади се Лари.
— Вероятно ги ядат — добави Марго.
— Марго, мила, недей, когато обядваме! — възмути се мама.
Както винаги семейството отново ме разочарова с недостатъчните си знания по биология.
— Знаеш ли какво трябва да прочетеш? — разсеяно запита Лари и си сипа още една чиния задушено, за което току-що бе казал на мама, че е безвкусно. На теб ти трябва да прочетеш Фабър5
Попитах най-вече от учтивост какво или кой е Фабър, защото бях убеден, че щом Лари дава съвет, Фабър ще се окаже някой неизвестен средновековен поет.
5
Жан Анри Фабър (1823–1915) — френски ентомолог и писател. Най-големият му труд е Souvenirs Entomologiques в 10 тома(1870–1899). Получил е Нобелова награда за литература през 1910 г. — Б.пр.