На разсъмване, докато приготвяше чая си, Александра реши да остане в долината и през този ден. Тя не беше много сигурна колко й остава до Тибубура, както и дали по пътя щеше да намери вода, но знаеше, че някои от животните са все още слаби от прекараните без вода дни. Щом съмна, тя изкара стадото в долината и отново спъна конете.
Докато животните пасяха, тя си помисли в колко необичайно положение се намира, в сравнение само допреди няколко месеца. И в най-безумните си моменти на въображение, тя нито за миг не можеше да си представи, че ще наглежда стадо овце в Пустошта. Но усещането беше изключително благодатно, тъй като най-сетне имаше свобода и независимост, за които винаги бе мечтала.
Докато оглеждаше пещерата, тя си помисли, че навярно аборигените са били принудени да направят скеле, за да рисуват върху високия таван. Нямаше и следа от него и поколения древни художници, които бяха създали загадъчните фигури и символи, бяха мъртви от векове. Единственото доказателство, че те изобщо са живели някога, бяха каменните рисунки в една пещера, затъкната сред безбрежните простори на Пустошта. Единствено мълчаливият вечен пейзаж бе оцелял, а хората бяха само изчезнали сенки, борили се срещу времето.
Като размишляваше върху това, тя видя собствения си живот в същата плоскост. В този контекст, бунтът й срещу отвличането, както и целият й живот дотук, бяха преходни, като проблясъка на прашинка под слънчев лъч. Тя постигна примирие със себе си за случилото се, като отчаяният й гняв бе изместен от вътрешно спокойствие и тя вече не мразеше живота, който растеше в утробата й.
На следващата сутрин, щом се показа първият лъч на изгрева, тя подкара овцете на север. Когато няколко часа по-късно забеляза яркозелено петно, Александра остави стадото и отиде натам. Сред дърветата беше останало само парче кална земя, чиято повърхност бе пресъхнала в лабиринт от пукнатини. Следобеда забеляза свежа растителност в северозападна посока и отиде до нея, за да открие друга пресъхнала от летните горещини водна дупка.
На залез-слънце на север до хоризонта се виждаха само сиво-кафяви и тъмнокафяви парчета изсъхнала земя и изгоряла от слънцето растителност. В една широка, пясъчна долина, Александра направи временната кошара, завързвайки въжетата между разпръснати тук-там малки дръвчета. Жадните овце блееха печално в знак на протест, докато влизаха неохотно в кошарата, подкарвани от Александра и кучетата.
Другите животни молеха за вода, като кучетата скимтяха, а конете бяха толкова жадни, че не можеха да правят нищо друго, освен да ръфат оскъдната кафява и прашна трева, която растеше близо до дърветата. Александра се опита да не обръща внимание на засилващата й се жажда, докато събираше дърва за огъня. След като го напали, тя извади шишето с вода и тенекиената чиния.
Кучетата я наобиколиха нетърпеливо, лакомо гълтайки водата, която тя насипа на два пъти в чинията. Отиде до конете и даде на всеки един от тях по една пълна догоре чиния с вода и течността свърши. Твърде жадна, за да яде и спи, тя опече само едно парче месо за кучетата и сетне седна край огъня в очакване на изгрева.
На следващото утро беше по-лесно да се карат овцете да вървят бързо, тъй като те бяха прекалено жадни, за да ядат и не правеха никакви опити да пасат. По-късно същата сутрин забеляза място с растителност, която говореше, че там през някои сезони има вода, но не направи никакъв опит да провери, като пазеше собствените си сили и тези на конете. Пред нея се ширеха само сухите, вълнообразни хълмове, покрити с прегоряла от слънцето растителност, и Александра се питаше дали животните ще оживеят след още една нощ без вода. Собствената й жажда предизвикваше безмилостни страдания, устата й бе пресъхнала, а устните й напукани. Но решимостта й беше непрекъснат източник на енергия, докато животните щяха да свършат мъките си, като се предадат и легнат да умират.
Когато следобеда горещината стана непоносима, овцете забавиха ход. По-старите и по-слабите постепенно изостанаха в края на стадото и Александра трябваше да размахва камшика си през няколко минути, за да ги накара да се движат. Кучетата също се изтощаваха все повече и повече, като дишаха задъхано с увиснали навън езици. Конете се намираха в същото състояние, движейки се тежко с бавни и провлечени стъпки.
Александра разбираше, че може да загуби всичките овце, ако прахосва енергията си, борейки се слепешката да спаси всяка една от тях, но тя не желаеше да се раздели с нито едно от животните. Като размаха камшика си над овцете, които се движеха едвам, тя ги връщаше обратно в стадото. Всеки път щом някоя стара овца или овен, клатушкайки се едва-едва излизаше от стадото, тя крещеше с прегракнал глас на някое от кучетата и му даваше знак да върне обратно изостаналото животно.