Тя впери поглед напред на няколкостотин ярда нагоре по ручея, до мястото, където той правеше завой. Висок хълм се издигаше над заобикалящия го терен и точно под билото му се бе скатало плато, където имаше голяма колиба, над която се виеше пушек от тлеещ огън. Това беше главната кошара и Александра изведнъж засия от радост, обхваната от предчувствието за пълно щастие.
Силата на чувствата й я изненада и тя си даде сметка, че чака с нетърпение да види радостта на Дейвид, щом зърнеше овцете. Освен това, тя жадуваше да види усмивката му, когато се срещнеха. Макар и да не бе изпитвала самота, той й бе липсвал.
Не след дълго главната кошара се изпречи в целия си вид пред нея. Градината — около пет акра земя, заобиколена от дървена ограда, се намираше на по-близката страна на хълма, а до водата имаше водно колело, с което да се напоява градината през периодите на суша. От другата страна на хълма стоеше кошарата, като че ли по-голяма, отколкото другите, които бе виждала, изградена от здрави колове и храсти.
Стадото пасеше на юг от хълма и върху едно възвишение над овцете Дейвид яхна коня и се запъти към нея. Докато конят му тичаше през хълмистия терен, той ту изчезваше, ту се показваше отново. Щом се приближи, тя видя, че загорялото му, красиво лице сияеше по детски от радост и той гледаше само към нея, без дори да забележи овцете, когато мина покрай тях. След това той дръпна юздите и спря до нея, а конят дишаше тежко от тичането.
Цял един миг никой от тях не проговори, изтръпнали и двамата в хипнотизиращо мълчание. Притеснението й от това, че е близо до него, беше изчезнало, заменено от напълно противоположна реакция. Неговият свеж, мъжки мирис й беше приятен и мисълта за мускулестите му ръце, които я прегръщат, предизвика в нея топло, нежно чувство. Сините му очи искряха от лъчезарна радост и излъчваха силната му любов към нея. Осъзнала новото си чувство към него, Александра му отговори с усмивка, която извираше от дълбините на душата й. В тяхното взаимно въодушевление, че отново са заедно след дълги дни раздяла, прекарани в безбрежната Пустош, думите бяха напълно неподходящи и в същото време ненужни.
Най-накрая той свали шапката си и отметна косата си назад, въздишайки щастливо.
— Виждам, че си добре, Александра.
— Да, а ти?
— Сега вече съм добре, но безпокойството беше започнало да ме обхваща все повече и повече. Ако бяха минали още ден-два, щях да оставя овцете да правят каквото искат и да тръгна да те търся.
Като се обърна да погледне за първи път овцете, които тя водеше, той се облещи от изненада.
— Боже, господи, Александра! Та тук има доста над две хиляди овце!
— Сигурна съм, че не успях да намеря няколко. За съжаление други бяха загинали от жажда, преди да успея да ги открия.
— Въпреки това, ти си се справила далеч, ама далеч по-добре, отколкото който и да е овцевъд. Цялата загуба от стадото не е повече от няколкостотин глави, което е направо чудо. Като се имат предвид трудностите, с които се сблъсках, само мога да си представя какво си преживяла, докато събереш тези овце и ги докараш дотук.
— Трудности? — попита с престорено учудване Александра. — Грижи? Нищо подобно, аз просто събрах овцете и ги подкарах на север към ручея, после дотук. Няма нищо по-просто и по-лесно от това, Дейвид.
Той замълча объркан, силно скептичен. Като не можа да задържи веселото си настроение, Александра се разсмя, сетне и той весело й пригласяше. Подкараха овцете към останалите, докато Александра му разказваше какво всъщност се бе случило през последните няколко дни.
Щом овцете се събраха заедно, Дейвид остави кучетата да ги наблюдават и тръгна с Александра към хълма, като й показваше къде възнамерява да построи комплекса от сгради за фермата. Спряха до градината, която беше засята със зеле, краставици, картофи, лук и други зеленчуци. Върху плодородната и влажна от напояваната с водното колело почва бяха избуяли плевели, но и растенията вирееха добре.
— Градината е в много по-добро състояние, отколкото очаквах, Дейвид — каза му Александра. — Има нужда от малко торене и плевене, с което ще се заема през следващите няколко дни. Зелето и краставиците вече могат да се ядат, и вярвам, че са вкусни.
— Несъмнено — каза Дейвид. — Чаках те да дойдеш тук, за да откъсна от тях. — Той посочи хълма. — Възнамерявам да построя къщата точно зад колибата, ей там.
Те изкачиха склона до колибата и спряха до нея. Равното плато, върху което бе издигната колибата, беше повече от един акър земя, защитен от господстващите ветрове от билото на хълма зад него. Александра се огледа наоколо, след това се върна да проучи околностите.