— Вечерята ще бъде готова скоро — каза тя. — Междувременно мисля, че имате нужда от нещо освежително след дългото пътуване.
Тя наля ром в канчета и ги подаде на двамата мъже, след това се върна при огъня, а Дейвид и Пат отидоха нататък.
Взеха провизиите, които беше докарал Пат, и ги занесоха в колибата, след което седнаха. Пат изпи рома и поклати глава учуден, гледайки към Александра.
— Дейвид, срещал съм хора с късмет — каза той тихо, — но нито един от тях не може да се сравнява с твоя.
— Аз самият не мога да повярвам на щастието си, Пат, най-вече, че тя се съгласи да се омъжи за мен.
— Не си прав, Дейвид — изрази несъгласието си Пат. — Може да претърсиш целия свят и да не откриеш друга като нея, но и самият ти си рядко срещан човек. Казваш, че успяла да събере част от стадото, когато овцете ти се разпръснали. Човек може да си помисли, че жена с нейното положение никога не би направила нещо подобно, но погледът й излъчва особена непоколебимост.
— Тя може да направи всичко, което реши, Пат. В случая с овцете, тя се справи много по-добре от всеки друг овчар.
— Да, да, така е. Ти обаче рискуваш ненужно, като гледаш сам едно толкова голямо стадо, Дейвид. Трябва да наемеш помощници.
Дейвид се съгласи, но основната му причина бе, че искаше да бъде близо до главната кошара по време на бременността на Александра.
— Нямаш ли някои добри, стабилни помощници, от които да можеш да се лишиш, Пат?
— Нещо повече, Дейвид. Ако искаш, мога да ти пратя Адолариъс Бодънхем с цялата му дружина да работят за теб.
Предложението изненада Дейвид, тъй като Бодънхем беше изключително ценен работник. Пат обясни, че откакто Адолариъс работел при него, броят на стадата се е увеличил и овцевъди от близките кошари от време на време го посещавали, което никак не му се нравело. Бил недоволен, като изтъквал, че стопанството вече е прекалено населено и заплашвал, че ще напусне.
— Предупредих ги да не ходят при него — добави Пат, — но без никаква полза. Съвсем естествено е, когато ти се свърши тютюнът, солта или нещо друго да отидеш да си поискаш от най-близкия овцевъд. Това е нещо, което не може да се промени.
— Щом това му е оплакването — каза Дейвид, — тогава Адолариъс ще бъде щастлив до края на дните си в моята северозападна кошара. Тя е изолирана и пасищата са оскъдни, така че в тях никога няма да имам повече от едно стадо.
— Адолариъс ще се зарадва да чуе това, а освен това, най-големите от момчетата му ще работят в главната кошара. Ще трябва да им плащаш надници за помощници, но имаш предостатъчно пари в банковата си сметка.
— Дори още повече, тъй като у Хинтън открих кесия с доста пари. Освен това, видя и плячката, която разбойниците носеха със себе си. — Дейвид разклати канчето с рома и го изпи. — Дори този ром е от техния грабеж, а на мен не ми харесват подобни придобивки.
— Разбирам те, но по право те са твои, Дейвид. Не могат да бъдат върнати на истинските им собственици, а ти заслужаваш повече за това, че прати тези трима бандити в ада, където им е мястото. Ако имаш излишни пищови и пушки, ще бъда повече от доволен да ги разменя срещу овце. Оръжието на някои от моите хора е толкова старо и ръждясало, че не върши никаква работа.
Дейвид се усмихна многозначително и заведе приятеля си в колибата. Когато разтвори багажа с оръжието, Пат възкликна учудено.
— Та ти можеш да въоръжиш цяла рота войници, Дейвид! Покажи ми колко от тях можеш да ми дадеш, и срещу това ще ти предложа честна сделка.
Дейвид остави няколко пищова и пушки за себе си и посочи към останалите. С широка радостна усмивка върху брадатото си лице, Пат огледа оръжието и Дейвид го изнесе отвън. После увиха пушките в брезент, готови да бъдат натоварени на коня на Пат на следващата сутрин. В това време Александра ги извика за вечеря.
Беше краят на лятото, оставаха само няколко дни до началото на март, но градината все още даваше зеленчуци. Така че за гарнитура към овнешкото и питата Александра беше приготвила пресен грах, моркови и картофи, както и салата от маруля и краставици. Яденето беше отлично приготвено и Пат направи комплимент на Александра, като отбеляза също колко добре върви градината.
— Това се дължи на Александра — каза му Дейвид. — Благодарение на познанията й по градинарство и на упорития й труд имаме достатъчно зеленчуци за зимата в избата, които да стигнат за доста хора, както и няколко бушела със сушен фасул и грах.