— Ако семейството на Бодънхем дойде при вас, зеленчуците няма да пропаднат — пошегува се Пат. — Гърбовете на конете ми са се разтегнали от носене на провизии за тази банда, която обича да си похапва добре.
Дейвид и Александра се засмяха и темата на разговора се прехвърли към времето. Обикновено в края на лятото, когато растителността беше изгоряла от слънцето, мълниите от сухи и гръмотевични бури предизвикваха страхотни пожари, които се разпространяваха на много мили със скоростта на вятъра, опустошавайки всичко по пътя си. Тази година имаше само ограничени тревни пожари и Пат се надяваше, че положението ще се запази така, докато дойдат есенните дъждове.
След като се нахраниха, Пат отиде до купчината с багажа му, който се състоеше от седлото, увитото одеяло и провизиите, и донесе обратно при огъня голяма кожена торба. Извади хартия, шише с мастило и писалка и предложи на Александра ако иска, да напише писмо до семейството.
Александра му благодари с чувство на признателност и пое материалите за писане, а мъжете продължиха да разговарят. Пат повдигна въпроса за оръжието, като обясни как вижда сделката.
— Ако смяташ да наемеш Адолариъс и дружината му — каза той, — ще ти изпратя с него три хиляди овце и провизии, които ще ти стигнат до следващата доставка през пролетта. Ще гледам повечето от овцете да са млади, които ще се агнят.
— Струва ми се напълно честно, Пат.
— Още не съм свършил, Дейвид. Оръжието е дефицитна и ценна стока тук, а овцете са евтини. Затова ще ти дам още шест телни крави и една дузина прасета. Коне имаш предостатъчно, така че ще имаш всичко необходимо за полагането на една добра основа.
— Според мен това, което ми даваш, е прекалено много, Пат.
— Не е съвсем така. Самият ти знаеш, че една хубава двуцевка стига до 40 гвинеи, а аз имам предостатъчно добитък и прасета. Щом се върна тук за сватбата ти, ще докарам каруците и хора, да прокарат пътека. Идната пролет, ако всичко върви добре, ще имаш над 12 хиляди овце, и ще бъде безсмислено да ги караш при мен за стригането.
— Това е така, а с каруците могат да се докарат провизиите за следващата година. Ще имам нужда обаче от навес за стригане, бараки за хората, които ще се занимават с това, както и склад за провизиите.
— Разбира се. Когато разговарям с Адолариъс, ще му кажа, че искаш две от най-големите му момчета да работят тук. Те ще ти помагат да събереш дървен материал и да започнеш строежа на сградите, а докато съм тук с моите хора за сватбата, ще можем малко или повече да ги завършим.
— Благодаря ти, Пат, това наистина ще ми бъде от голяма помощ.
Вместо отговор на благодарностите на Дейвид, Пат вдигна рамене и започна да обсъжда подробностите. Решиха от къде е най-добре да минава пътят за Тибубура, така че да е лесен за построяване, да минава през няколко водни източници, като в същото време да следва най-пряката линия. След това Дейвид описа северозападната кошара и как най-лесно може да се стигне до нея със стадото, така че Пат да може да обясни на Адолариъс.
Докато разговаряше с приятеля си, Дейвид поглеждаше от време на време към Александра, която седеше край огъня и пишеше писмото си. Светлината от пламъците осветяваше прекрасното й лице и тя бе толкова поразително красива, че страстната любов, която Дейвид изпитваше към нея прерасна в мъчително-сладка болка. Знаеше, че й е трудно да напише това писмо, защото тя се бе изправила срещу семейството, давайки съгласието си да се омъжи за него и баща й щеше да побеснее, когато научеше.
Бяха обсъждали този въпрос и тя бе изразила съжалението си, но каза, че не може да направи нищо. Той знаеше обаче, че отношението на родителите й към брака й бе от изключителна важност за нея — обратно на впечатлението, което тя създаваше, когато говореха на тази тема — тъй като тя им бе дълбоко предана. Но както бе разбрал, Александра бе с изключително силен характер, за да понесе твърдо онова, което не можеше да промени и да продължи живота си с високо вдигната глава.
Освен това, той знаеше, че сега чувството й за преданост бе насочено към него, защото го обичаше. Любовта й към него продължаваше да бъде постоянен източник на учудване, нов крайъгълен камък, на който се крепеше всичко, което бе от значение за него. Той бе доволен върху своята си земя, от своите си овце, но това бе безлично и сиво съществуване, в сравнение с богатия на багри и изпълнен с радост живот, с който тя го бе дарила. В Пустошта той бе намерил живота, който бе търсил, а тя го бе направила пълноценен.