— Е, добре — отговори Пат, доволен от подреждането на нещата. — Майра чака с нетърпение да се запознае с вас и по този начин ще има достатъчно време да ви гостува. Сега ще е по-добре да се върна и да пресрещна каруците.
Той отново се поклони на Александра, след това се качи на коня си и потегли. Дейвид се върна на постройките, а Александра тръгна да приготвя отрано вечерята. Щом свърши, Дейвид отиде до умивалника при ручея, за да се обръсне и посрещне гостите.
Късно следобед те се показаха на хоризонта, като двама от помощниците вървяха отпред и посичаха храстите и фиданките по пътя. Пат и още трима мъже яздеха след момчетата, следвани от две каруци, теглени от коне. Най-отзад трети помощник водеше добитъка и прасетата. Те приближаваха хълма, а зад себе си оставяха утъпкана пътека, която се виеше като панделка по хълмистия терен. Налице бе средството за връзка и контакти, което стигаше навътре в Пустошта и фермата Тибубура вече не беше изолирана от външния свят.
Дейвид и Александра поздравиха гостите в подножието на хълма, като овцевъдите и помощниците се кланяха несръчно и заекваха, докато й бяха представяни. Двете с Майра Гарити веднага се харесаха една друга, още докато си размениха сърдечни любезности, след което Майра запозна Александра с децата си.
Овцевъдите спряха каруците близо до кошарата и вкараха добитъка и прасетата в готовите и очакващи ги обори. Семейството на Гарити отиде към колибата заедно с Дейвид и Александра. Докато Александра завършваше приготвянето на вечерята, Майра и децата й помагаха, а мъжете седнаха да разговарят на канче ром. Пат отново отбеляза какъв късмет имал Дейвид с Александра.
— Сякаш съм открил златна планина — съгласи се Дейвид, — с тази разлика, че тя е по-скъпоценна и от най-огромното количество злато. Тя се чувства щастлива тук, но аз зная, че чака с нетърпение да получи отговор от семейството си.
— Навярно съвсем скоро ще има отговор — каза Пат. — Ездачът, когото изпратих в Сидней, е с добър кон. Ако не се случи нещо непредвидено, трябва да бъде тук до четири-пет седмици. Казах му да изчака отговора на семейство Хамънд, и ако нещата вървят добре, той трябва да се върне обратно тук някъде към края на есента.
Пат обясни, че пратеникът също така носи доклад до главния съдия за тримата разбойници.
Щом се стъмни, те вечеряха, като Майра и Александра разговаряха за дивите кучета динго. Аборигенката каза, че те са нещо повече от обикновена заплаха за овцете. На разваления си английски, тя обясни, че кучетата динго имат важна роля в Пустошта.
— Какво те ядат — каза тя, — то изчезва. Нещо не хубаво или не искано, няма го, ако динго ядат. Те правят лоши неща нелоши.
— Аха, те се хранят с мърша — намеси се Пат, като се смееше. — Ако мъртво кенгуру или нещо друго лежи и умирисва мястото, те ще го изядат. Всеки знае това, Майра. Що се отнася до мен, аз по-скоро бих избил всички кучета динго като оставя умрелите животни на папагалите.
Майра не отговори, но ако се съдеше от нейната сдържана усмивка към съпруга й, на Дейвид му се стори, че тълкуването на Пат на нейните думи беше изцяло погрешно. Беше прекалено буквално, но в същото време и самият Дейвид не беше уверен какво точно бе имала предвид тя.
Той и Александра размениха погледи, както изглежда и тя мислеше като него.
В края на вечерята, мъжете запалиха лулите си. Близо до каруците в подножието на хълма овчарите и помощниците свършили с яденето, бяха насядали около буйния огън и гласовете и смехът им достигаха слабо до колибата. Когато огънят започна да угасва, мъжете и момчетата разстлаха одеялата си и легнаха наоколо. На Колин му се доспа и той отиде да си легне в едната от каруците, а Шийла остана край огъня и слушаше как майка й и Александра разговаряха.
Пат се прозяваше от време на време, а и Дейвид се почувства уморен. Но тихият разговор между двете жени край огъня не показваше никакви признаци да свърши скоро — дъщерята от едно добро и заможно английско семейство и дъщерята на хора от каменния век се бяха сприятелили. Най-сетне Пат се изправи и обяви, че е време за лягане, и те тръгнаха в нощта, надолу по склона към каруците.
Щом се съмна на следващия ден, близо до каруците в чезнещия мрак лумна огън. Овчарите приготвиха прасето, което Пат беше донесъл специално за случая, и го набучиха на шиш над огъня, след това сложиха големи тенджери със зеленчуци да се задушават бавно на края на жаравата.
Късно сутринта всички от каруците дойдоха в колибата. Всеки зае своето място — Пат се изправи пред Дейвид и Александра, а зад тях застанаха Майра и децата й, а останалите се подредиха в редица най-отзад. Пат свали шапката си, последван от останалите мъже. След това отвори молитвеника си и започна да чете службата за венчаване.