— Чудесно, много ти благодаря, Пат.
Пат отмина неловкия разговор с кимване на глава и започна да обсъжда реда, по който ще се работи на постройките. Дейвид почувства огромно облекчение. От време на време се сещаше за опасностите, пред които Александра щеше да бъде изправена след няколко месеца, когато трябваше да ражда. Сега, когато с нея щеше да има опитна жена, тази опасност нямаше да е толкова страшна.
Щом гостите си тръгнаха, мястото в подножието на хълма започна да придобива очертанията на главна кошара. От едната й страна, се издигаха големият навес за стригане на овцете, бараките и складът, на които им трябваше още малко, за да бъдат напълно завършени. Освен това, имаше купчини нарязани дъски и греди за бъдещия строеж.
Въпреки че бе доволен от постройките, Дейвид си даваше все по-ясна сметка за мизерния вид на колибата. Нощите ставаха студени, а Корли и Юли спяха в бараките, където имаше огнище, докато Александра все още трябваше да готви на огъня на открито. Изграждането на къщата предстоеше, тъй като те бяха обсъдили и стигнали до заключението, че това ще бъде голяма, каменна къща, за което щяха да са необходими материали от Сидней.
Когато той й предложи да се премести за момента в някои от постройките, тя отказа.
— Предпочитам да бъда тук, на хълма — обясни тя. — Имам изглед към пейзажа и свежа, приятна атмосфера. Колибата си има своите недостатъци, но въпреки това бих останала тук Дейвид.
— Навярно ще е по-добре да построя малка къща за момента.
— Строй с перспектива, Дейвид — напомни му тя. — Ние възнамеряваме да имаме каменно, представително жилище, а не обикновена къща. Засега колибата ни е достатъчна.
Той не продължи темата, но в него остана чувство на неудовлетвореност. Всеки път, щом видеше как Александра зъзне край огъня в хладния утринен въздух, изпитваше безпокойство. А всеки път, когато се връщаше към хълма контрастът между колибата и големите постройки близо до кошарата беше болезнено очевиден.
Друг по-маловажен проблем за него беше състоянието на пасбището, което се изчерпваше. Въпреки че в околностите имаше хиляди акра тревни площи, прекалено голямото стадо пасеше тук вече седмици в края на сухия сезон, където нямаше да порасне никаква нова трева. Но помощниците бяха прекалено неопитни, за да закарат стадото на друго пасбище, а на Дейвид не му се искаше да оставя Александра, докато не се родеше бебето.
Александра всеки ден разтъпкваше коня си, така че самата тя забеляза недостига на добра паша и повдигна въпроса пред Дейвид. Предложи му той с едно от момчетата да премести стадото на друго място, а другото момче да остане тук да пасе добитъка и да пуска прасетата да ровят в гората. Когато той й отказа, тя изтъкна, че е напълно здрава, дори няма характерното за бременните сутрешно гадене. Той продължаваше да й отказва, тъй като знаеше много добре, че ще се притеснява непрекъснато, ако я оставеше сама.
Александра беше недоволна, но не каза нищо повече по въпроса. Дейвид чувстваше ясно, че тя бе силна и здрава жена, че Майра Гарити ще бъде с нея при раждането, както и че овцете се нуждаеха от по-добро пасбище, за да осигурят здрави агнета и добра вълна. Но Александра беше животът му и той искаше да бъде с нея.
Една сутрин, след един студен и ясен ден, още в ранни зори заваля и първият дъжд. Въпреки че облаците се натрупаха бързо, вятърът и непрекъснатото тропане на дъждовните капки по покрива на колибата събудиха Дейвид. Той се облече, наметна мушамата, сетне излезе навън и разпали силно огъня, за да не позволи на дъжда да го угаси.
Щом се върна в колибата, дъждът се процеждаше през покрива и капеше върху одеялата, а Александра търсеше пипнешком в тъмното мушамата си. Дейвид й помогна да я намери и я разстла върху одеялата, след това сложи отгоре и своята мушама. Съблече се и легна отново, но одеялата бяха влажни и Александра трепереше, като се гушеше в него да се стопли.
На разсъмване закуската бе окайваща операция. Александра клекна до пушещия огън под дъжда, за да приготви кашата и чая, след което двамата с Дейвид се сгушиха един до друг в мократа колиба да закусят. Всичко това беше познато на Дейвид, тъй като колибите винаги пропускаха дъжда, и това да му е студено и влажно беше част от дъждовния период, но той знаеше, че Александра имаше нужда от удобства.
Същата сутрин Дейвид и Юли работиха по колибата. Въпреки че пластовете кора от дървета бяха доста дебели, конструкцията започна да пропада, като непрестанният дъжд намираше начин да се промъкне през покрива на няколко места. Юли обаче знаеше как да предпази огъня от дъжда в случаите, когато не духаше силно. Сложи тънки колове около огъня, върху които постави пръчки, образувайки нещо като наклонен покрив от кори на дървета, така че дъждът да се стича от едната страна.