На следващия ден продължи да вали и почвата около колибата се превърна в тресавище от кал. Дейвид разбираше, че трябва да направи нещо. След като прецени сегашните нужди и бъдещите планове, той взе решение. Изпрати Юли да доведе два коня, след което те откараха впряга до един товар дървен материал, който се намираше до постройките и го завлякоха нагоре по хълма.
Когато натовариха втория наръч с дървен материал и го откараха до платото зад колибата, Александра излезе навън.
— Да строиш дървена къща е противно на това, което ние решихме, Дейвид — каза му тя.
— Това не е къщата, която имам предвид, тъй като тази постройка ще се превърне в кухня и килер в задната част на сградата, която в крайна сметка ще построим като наш дом. Вътрешните стени няма да поддържат покрива, така че ще мога да ги извадя. Една каменна къща трябва да има вътрешно дървено скеле и това просто ще бъде част от него, когато започнем да строим с камъните.
Александра се поколеба, като преценяваше казаното, сетне се усмихна.
— Имам голям късмет да съм омъжена за един толкова интелигентен мъж — отбеляза тя. — Бързай да я построиш Дейвид.
Дейвид се засмя и двамата с Юли започнаха да подрежда дървения материал от първия товар, а Александра се върна в колибата. Когато момчето отведе конете, за да докара още материал, Дейвид размери с крачки мястото, върху което един ден щеше да издигне голяма каменна къща сред платото. Когато реши къде ще се намира кухнята и килера, той започна да събира камъни за основите.
В края на деня беше завършена само част от основите, но перспективата за суха и топла къща караше Дейвид и Александра да понасят по-леко студената и влажна колиба. Неудобството изчезна на следващия ден, когато дъждът спря и небето се проясни. През следващите дни топлината на късното лято се върна, когато слънцето изгря над пасбището, което се обагри в светло зелено от новопоникналата трева.
Нощите си оставаха хладни, а във въздуха се усещаше смяната на сезона, докато работата по къщата напредваше. Въпреки че тази част щеше да бъде в крайна сметка само дял от къщата, размерите й бяха значителни, разделени на четири стаи. Когато подът и скелетът за външните стени бяха завършени, Дейвид започна да гради огнищата в две от стаите. Тъй като нямаше време да направи хоросан, той използваше фина глина от източник близо до ручея, за да слепи камъните, както беше правил огнищата в бараките.
Докато глината съхнеше, ясното време продължи, и когато от запаления огън се образува здрава спойка между камъните, отново се появиха облаци. Дъждът продължи два дни, придружен от силен вятър, който разклати корите от покрива на колибата, предвещавайки още по-силни бури, които щяха да настъпят през следващите седмици. Когато небето се проясни отново, слънцето вече беше изгубило силата си и беше настъпила късна есен.
Дейвид посвещаваше по-голяма част от времето си на къщата, но от време на време отиваше до кошарата и пасбището около нея, за да провери какво става там. Имаше новопоникнала трева на пасбището, но тя нямаше да бъде достатъчна. Освен това, на отделни места щетите бяха големи, тъй като овцете бяха изгризали тревата до корен още преди да се развият новите кълнове.
За да се възстанови пасището, бяха необходими месеци, през които тук не трябваше да се пасат овце. Дейвид престана да мисли за това, все още твърдо решен да не напуска Александра. Тя работеше на постройката заедно с него, пробиваше дупки в дъските за заклиняване и изпълняваше други леки задачи. Съвместната им работа по тяхната къща беше едно от най-приятните преживявания в живота на Дейвид, но по всичко личеше, че зимните бури щяха да пристигнат, преди къщата да е завършена.
Рано един следобед, докато Александра шеташе насам-натам и чистеше пода от дървените изрезки, тя спря и погледна в далечината.
— Дейвид, по пътя идват конници.
Дейвид, който в това време дялкаше една дъска, се изправи и погледна. Единственият посетител, който той очакваше, беше пратеник от Уайамба, който трябваше да донесе писма за Александра от семейството й. Ако всичко беше минало добре, конникът, който бяха изпратили в Сидней, трябваше да се върне всеки момент. Но вместо един ездач в далечината се виждаха петима, които водеха три товарни коне, като се движеха бавно по пътеката.