— Кой може да бъде, Дейвид? — попита Александра.
— Нямам никаква представа — отговори той замислено. — Знам, че не са разбойници, тъй като те никога не се движат в групи, по-големи от двама-трима души и не се появяват посред бял ден.
Той се обърна към другия край на платото, където Юли водеше конете с поредния товар от дървен материал.
— Иди и оседлай един от тези коне, и го докарай до колибата, Юли! Бързай!
Момчето забързано отвърза конете и се затича надолу по хълма с тях, а Дейвид и Александра тръгнаха към колибата. Тя попита дали да започне да приготвя ядене за конниците, но Дейвид твърдо кимна отрицателно с глава.
— Не, няма нужда от това. Ние ще им дадем храна, както си му е редът, но те могат да си готвят в бараките. Сега поне вече има къде да слагаме посетителите.
— Така е — съгласи се Александра, като гледаше към конниците в далечината и въздъхна тъжно. — Надявам се поне да носят пощата.
— Аз също, любов моя. Скоро ще разберем.
Тя се усмихна и кимна, като отново въздъхна. Миг по-късно Юли се зададе, яхнал коня, като водеше със себе си оседлания кон на Дейвид, който се качи на него и тръгна надолу по хълма. В подножието на склона, той зави към пътеката, движейки се в лек галоп.
Поради вълнистия терен на хълма, през по-голямата част от времето мъжете не се виждаха. Щом Дейвид премина първото възвишение, конниците, които се намираха върху една по-висока част от пътеката на около миля, му махнаха с ръце. Дейвид се спусна надолу по една блатиста долина и след няколко минути мъжете отново се появиха на малко повече от половин миля разстояние. Те го поздравиха с викове и Дейвид махна в отговор, разпознавайки в тях работници от фермата на Франк Уилямсън при река Нипиън.
Щом се приближи, той видя, че мъжете бяха опърпани, а конете им изтощени и изкльощавели. Само два от товарните коне, които носеха увити в брезент сандъци, бяха в добро състояние. Сайлъс Доак и Руъл Блейки бяха станали мъже, докато останалите трима си бяха същите. Тъмното лице на Кунманара се освети от широка и весела усмивка, а Даниъл Корбет, главният овцевъд беше мрачен и сдържан. Джимбоб, старият готвач беше седнал малко накриво върху коня си поради сакатия си крак, и изглеждаше неподвластен на времето.
Мъжете поздравиха Дейвид сърдечно, с уважението на работници към собственик на ферма. Даниъл извади от джоба на сакото си пакет, увит в мушама, и му го подаде.
— Имаше писма в пощенската станция в Сидней за фермата ви, мистър Керък — каза той. — Освен това, вътре има няколко писма за господарката от семейството й. Нейните дрехи, книги и други лични вещи се намират в сандъците върху ей тези два товарни коня.
— Тя ще се зарадва много, най-вече на писмата. В такъв случай вие сте се срещали с конника от Уайамба?
Даниъл кимна утвърдително. Докато слизаха надолу по хълма, той обясни на Дейвид, че Джимбоб работел в странноприемницата в Сидней, където бил отседнал човекът от Уайамба. Докато двамата разговаряли, Джимбоб разбрал за Дейвид и Александра, след което се свързал с Даниъл. Главният овцевъд се срещнал с брата на Александра, който му предал писмата от нейното семейство и принадлежностите й, както и два коня, с които да ги закарат при нея.
— Изглежда от известно време вече не работите за Франк Уилямсън — отбеляза Дейвид. — Да не би да е починал?
— Да, сър. Малко след като синовете му продадоха фермата.
Даниъл заразказва с какво са се занимавали той и останалите мъже, след като фермата била продадена. Двама от помощниците си намерили добра работа в Камдън парк, но другите не успели да намерят нищо, което да ги задоволи. Освен това, Даниъл, Джимбоб и Кунманара копнеели да се завърнат в Пустошта, а Сайлас и Руъл пожелали да тръгнат с тях.
— Така че, затова сме тук — обобщи Даниъл. — Щом чух за фермата ви, свързах се с останалите и всички ние решихме да дойдем и да видим дали няма да може да работим за вас.
— Да, това навярно е най-доброто нещо, което може да ми се случи за следващите две-три години от сега нататък — каза Дейвид. — Но засега аз паса само десет хиляди овце, което не оправдава наличието на прекалено много работници.
— Ние очаквахме това — отговори бързо Даниъл. — Десет хиляди е много повече, отколкото мислехме, че притежавате. Ако може да ни давате храна, ние ще работим без надници докато вие можете да ни платите.