Щом стигнаха хълма, те дръпнаха юздите и зачакаха нетърпеливо да чуят какво ще каже Дейвид.
— Разбира се, бихме могли да обсъдим това — каза им той — Сигурен съм, че точно сега искате да си починете и да хапнете добре. Изберете си овен за колене от стадото, а аз ще ви изпратя зеленчуци в бараките.
Доволни от отговора му, мъжете предадоха двата товарни коня на Дейвид и се насочиха към бараките. Дейвид се заизкачва по хълма, отделяйки четирите писма за Александра от останалата поща в мушамения пакет. Щом стигна колибата и й съобщи за писмата, тя ги грабна нетърпеливо.
Докато Юли помагаше да разтоварят четирите тежки сандъка от конете, Дейвид му каза да занесе една кошница със зеленчуци в бараките и да заведе конете при останалите.
Александра седна до огъня и се надвеси над писмата, а Дейвид сложи вода за чай, сетне погледна към останалата поща. Тя се състоеше от писма от търговци на вълна и от фабрики за провизии. Те предлагаха бизнес, което говореше, че Тибубура ставаше добре известна ферма в Сидней.
Щом водата завря, Дейвид направи чай и зачака Александра да свърши с четенето на писмата. По всичко личеше, че те бяха всичко друго, но не и окуражаващи, тъй като прекрасното й лице излъчваше мъка и разочарование, докато очите й внимателно четяха редовете. Тя се усмихна само веднъж, при това тъжно, въздъхвайки замислено.
Тя сгъна писмата и докато пиеха чая, каза на Дейвид, че две от тях бяха от баба й и майка й, които й пожелаваха всичко хубаво в новия й живот.
— Въпреки това — добави тя — те очевидно мислят, че съм прокълната. Моето писмо до тях беше изключително весело, но, изглежда те смятат животът ми тук за трагична съдба. Писмото от брат ми не е толкова потискащо, но той е тъжен, че ще бъдем толкова далеч един от друг. От баща ми няма нищо, дори в другите писма не споменават за него. Ние често бяхме в конфликт с него и по всичко личи, че сега вече той изцяло ме е изхвърлил от живота си.
— Съжалявам за всичко това. От кого е другото писмо?
— От Ейми Годуин, прислужница в домакинството на баща ми. Тя не е доволна там и иска да дойде да работи при нас.
— Това лесно може да се уреди. Тя би могла да дойде с каруците, които карат провизии и хора за стригане на овцете. Мисля, че няма да е лошо да има друга жена с теб тук, Александра.
Потисната от писмата, Александра се съгласи разсеяно, като отпиваше от чая, загледана в огъня. След това разтърси рамене, прогонвайки мрачното настроение, и попита Дейвид за петимата мъже. Той й каза кои са и защо са дошли тук.
Изпитвайки силно желание да откъсне мислите си от писмата, Александра слушаше внимателно, заинтересувана от предложението на мъжете.
— Стадото може веднага да бъде преместено на по-добро пасбище — отбеляза тя, щом Дейвид свърши с обяснението. — Освен това, то би могло да бъде разделено на две части, които да бъдат държани винаги в различни кошари, което ще премахне опасността от загуби на животни от преместването им насам-натам.
— Вярно е — съгласи се Дейвид. — Има известни предимства да наемем тези мъже, а навярно ще можем да им осигурим и храна. Но ще имаме осем работници и десет хиляди овце, което не е много разумно.
— Ако възнамеряваме да имаме повече овце, то тези сега трябва да пасат на по-добри места, за да могат да родят здрави агнета. Сигурна съм, че ще можем да осигурим храна. Имаме предостатъчно зеленчуци, както и животни за прясно говеждо и свинско месо. След няколко години ще имаме силна нужда от овцевъди, а междувременно има достатъчно работа, която може да се върши тук в главната кошара.
Дейвид харесваше мъжете и му се щеше да ги наеме, но беше предпазлив към всякакви увеличения. Александра беше по-склонна да се възползва от всяка възможност, която обещаваше бъдещи облаги, дори и да имаше временни неудобства, които като че ли нарушаваха печалбата в момента. С падането на есенната вечер времето застудя, но те продължиха да разговарят и най-накрая тя успя да го убеди.
— Добре, ще опитаме — каза Дейвид замислен, като хвърляше дърва в огъня. — Освен това, ще има кой да помага за строежа на къщата, така че ще мога да я свърша по-скоро.
— А което е по-важно, овцете ще пасат на по-добро място. Те са нашият поминък и трябва да ни бъдат първа грижа.
— Не, Александра, ти си моята първа грижа — каза той твърдо. — Ще отида до бараките да съобщя на мъжете какво съм решил.
След като той се отдалечи, Александра започна да приготвя вечерята. Той се обърна и я погледна, и видя, че прекрасното й лице отново бе тъжно. Той знаеше, че тя отново си мисли за писмата от къщи. Това го тревожеше дълбоко, тъй като любовта му към нея превръщаше нейната болка в негова, но знаеше, че няма какво да се направи. Въздъхна тежко и заслиза надолу по хълма.