През първия час, Дейвид минаваше покрай къщи, разпръснати край пътя, който гъмжеше от хора — едни вървяха пеша, други яздеха коне, а трети превозваха в каруци селскостопански продукти за пазара в Сидней. Не след дълго, Дейвид се оказа сам на пътя, който лъкатушеше през една открита гора близо до река Парамата.
На обяд, той спря в горичка край реката, за да похапне. Гледката представляваше приятна идилия сред евкалиптови дървета с купчини паднала кора в основата им и висящи ивици на онази кора, която все още се държеше по стволовете им. По върховете на дърветата крясъците на стрелкащи се между клоните папагали, се смесваха с писъците на бъбрици и ластовички. На няколко крачки по-нататък, през сребърните стволове на дърветата се виждаше как реката се разлива нашироко и тече спокойна, а във водите й се отразяваха надвисналите отгоре й клони.
След като се нахрани, Дейвид седна и отдъхна няколко минути. В усамотението на горичката той се почувства почти доволен в пълно разбирателство и покой със себе си и света. Настроението беше необичайно за него, но сега всичките му мъки и терзания изглеждаха толкова далечни.
Това усещане изчезна, щом извади часовника. Като гледаше портрета на бившата си съпруга, той изпитваше силно желание да хвърли часовника в реката и да я прогони завинаги от живота си. Много по-лесно за него обаче би било да си отреже ръката, отколкото да направи това. Любовта му към нея продължаваше да бъде неразделна част от него, въпреки че бе разяждаща като рак. Прибра часовника, вдигна от земята навитото на руло одеяло, върна се на пътя и продължи нататък.
С фермите си и малките кошари, разпръснати наоколо, Парамата беше оживено селце с население от няколкостотин души. Улиците му бяха сенчести със спретнати къщи, разположени около калдъръмена улица с магазинчета. Сградите за затворниците се намираха в северния край на селото и се отличаваха с характерната си сивота и запуснатост. Докато вървеше към тях, той забеляза наблизо строеж на голяма двуетажна сграда.
Между казармата и готварницата имаше дълга, ниска сграда, разделена на отделни стаи, която в канцеларията на лагера му посочиха като квартирата на старшите надзиратели. Човек от охраната каза на Дейвид да се настани в крайната стая и да се обади на Франсис Гринуей, който в момента се намира на строежа. Дейвид остави нещата си в стаята и се отправи нататък.
Скелетът на огромната сграда бе завършен, както и част от покрива, и зидарите редяха камъните нагоре от основите. Дейвид се огледа, мина през зеещия вход, и видя, че на някои места дюшеметата бяха сложени, както и междинните греди. Тъй като покривът все още не беше завършен, вътрешността на сградата беше цялата прогизнала от дъждовете, валяли през изминалите няколко дни. Придружен от скрибуцането на трионите и кънтенето на чуковете, Дейвид си проправяше път между майсторите дърводелци и техните чираци към дървена стълба, поставена на мястото на бъдещото стълбище. Франсис Гринуей беше на втория етаж. Беше надвесен над чертежи, разпръснати върху работна маса, той се открояваше сред светложълтите панталони на затворниците с костюма и вратовръзката си. Архитектът беше нисък мъж, четиридесет и няколко годишен, набит, с оредяваща вече коса, с брада и мустаци твърди и редки като четина.
Беше човек с артистичен, неспокоен темперамент, като нормалното изражение на лицето му бе тревожно намръщено с неспокойно свити вежди.
След като си размениха обичайните любезности, Франсис изглеждаше облекчен от пристигането на Дейвид, но бързаше да си поднови прекъснатата работа. Той наистина имаше силно желание да си намери помощник, но същевременно не му се щеше да довери на никого част от работата. Показа на Дейвид чертежите на сградата, като го разпитваше подробно с какво се е занимавал преди.
— Няколко моста — отговори Дейвид на архитекта — на височина над 100 фута. Строил съм вълноломи и каменни кейове в Хъд и водопровод в Лийдс. Освен това, имах няколко обекта в Йорк, между които и нова водопроводна инсталация, но не дочаках завършването й.
— И нито една голяма обществена сграда? — запита учудено и подозрително Франсис.
— Не, но това тук ми изглежда достатъчно просто — отговори Дейвид, разглеждайки чертежите. — Очевидно, става въпрос за казарма.
Архитектът кимна, като обясняваше, че тази сграда ще побира около шестотин затворници. Той каза на Дейвид, че различните майстори, които работят на строежа, са повече от достатъчни. Освен това, доста от каторжниците в Парамата са били прехвърлени на този обект.