— Той мисли ли, че това ще ни засегне? — попита Дейвид. — Тази земя дори не е официално изследвана, Пат. Тя не може да бъде размерена, тъй като върху картите на колонията тя е бяло петно.
— Да, засега — съгласи се Пат. — Но някои от белите петна започват да се запълват. — Той извади сгънат лист хартия от джоба си и го подаде на Дейвид. — Това е копие на най-новата карта на колониалната земемерска служба. Вземи я за себе си.
След като погледна картата, Дейвид я подаде на Александра, и продължи да разговаря с приятеля си. Тя започна да я разглежда внимателно, като я държеше под светлината на лампата върху масата до нейния стол.
Въпреки че обхващаше предимно източното крайбрежие на север и на юг от Сидней, картата беше много по-пълна от всяка друга, която тя бе виждала. Бяха показани нови селища, включваше речни системи и други елементи в обхват на около двеста мили навътре от Сидней.
Тя сгъна картата и я сложи встрани, като слушаше какво казва Пат. Той разсъждаваше, че след няколко години областта ще бъде проучена, след което земите ще бъдат обявени като кралски владения.
— Ние притежаваме само разрешителни за използване на земите за паша, Дейвид — отбеляза той. — Това е доста различно от правото на собственост и ще се окажем върху твърде хлъзгава почва.
— Навярно е така, но все пак има права, свързани с условията за ползване. Не съм адвокат, но зная, че съществуват подобни права в закона за правото на ползване на чужди пасбища.
— Има един адвокат в Сидней, с когото няколко пъти съм имал делови контакти, така че му писах за този проблем. Ако фермата ми бъде застрашена, първо ще опитам чрез съда, след това с оловото и най-накрая барута. Мислех си, че ще е най-добре да ви предупредя и вас двамата, за да можете да планирате какви мерки ще предприемете.
Дейвид и Александра сърдечно му благодариха. Започнаха да обсъждат други теми и разговорът продължи още известно време. Приятелството им бе калено от годините на общи преживявания, и на тримата не им се искаше вечерта да свършва. Най-после, когато вече стана много късно, Дейвид заведе Пат до стаята му, а Александра се упъти към детските спални.
Джонатън спеше дълбоко, но се размърда, когато тя се надвеси над него да го целуне. Сънен, той обви ръце около врата й и я целуна, сетне отново сложи глава върху възглавницата и почти мигновено заспа.
Другото дете беше будно и дишаше повърхностно, но се правеше, че спи.
— Няма да те оставя на мира, докато не ми дадеш целувка, Мортън — каза тя закачливо.
Той се обърна и я целуна, но го направи формално и тя усети студенината му. Без да обръща внимание на отношението му, тя прокара пръсти през косицата му, след това подпъхна завивките около него и излезе от стаята му.
В спалнята, докато Дейвид се приготвяше за лягане, Александра застана пред тоалетката и разреса косите си. Те обсъдиха накратко въпроса, по който ги информира Пат, след което Александра сподели безпокойството си за Мортън.
— Напоследък той сякаш ми е сърдит и се държи по-студено с мен — разсъждаваше тя. — Чудя се дали не съм прекалено строга с него.
— Строга ли? — повтори Дейвид, като се смееше. Застанал зад нея, той отмести косата й и я целуна отзад по врата. — Ти си толкова мила и нежна, че дори не можеш да бъдеш твърда с момчетата, освен в случаите, когато това е напълно заслужено.
Александра му се усмихна в огледалото, сдържа въздишката си и продължи да реше косата си, след като той се отдръпна от нея. От доста отдавна тя бе открила, че му липсва умереност в чувствата, черта, която го бе направила подозрителен към всички жени след изневярата на първата му съпруга. Вместо да бъде обичана, тя бе обожавана и от негова гледна точка тя не притежаваше никакви недостатъци. Това бе изключително приятно, но си имаше и своите недостатъци.
На следващия ден, след като Пат си замина, Александра се занимава около час с уроците на момчетата, след което отиде да язди. Тя слезе надолу по хълма и излезе на пътя, за да бъде сама, тъй като имаше три неща, които искаше да обмисли. Първото бе, че може би отново е бременна. Двамата с Дейвид копнееха за дъщеричка и тя се чудеше дали да не му каже веднага. След това реши да изчака докато се увери, че наистина е така, за да не предизвика напразни надежди в него.
Другите две неща — вероятността техният район в крайна сметка да бъде въведен във владение на краля, както и отношенията й с Мортън — бяха далеч по-сложни, поради което решенията им някак си й се изплъзваха. Все по-често тя откриваше в Мортън черти, които й напомняха за Енос Хинтън. Точно както Хинтън бе казал, тя не беше в състояние да прогони разбойника от живота си.