— Мен напълно ме устройваше досегашното положение — отвърна тя, усмихвайки се щастливо, — но съм загрижена за децата ми и тяхното бъдеще.
— Престани да се тревожиш. Тяхното бъдеще е осигурено, а ще се погрижа и сегашното ви материално положение да се подобри.
Нейната мълчалива и пламенна благодарност го ласкаеше и събуди отново копнежа му за онова тайнствено и блажено изживяване, което бе открил заедно с нея. Щом отново изкачиха стълбите, тя понечи да тръгне към стаята си, сетне се усмихна и влезе заедно с Мортън в неговата стая, а той я улови за ръка.
На следващия ден, след като се погрижи за банковата сметка на Клара, Мортън отиде в кантората, където предобедът мина бързо, докато той очертаваше стратегията си за непосредственото бъдеще. Следобед, когато чу вуйчо си да разговаря с някого във външната канцелария, той отиде до вратата. Докато неговото финансово състояние се подобряваше стремително, то това на Крейтън се влошаваше. Разговорът даваше основание да се смята, че вуйчо му е застрашен от поредния финансов неуспех.
Посетителят, облечен в дрехи на скотовъд, беше един от хората от овцевъдната ферма, която Крейтън беше финансирал. Човекът се жалваше от цяла поредица злочестини, между които и болести, сполетели семействата във фермата, както и огромни загуби на овце, изядени от дивите кучета динго. След това той започна да говори за допълнителни източници на приходи, които Крейтън му беше наредил да проучи.
— Има големи количества дървен материал, мистър Хамънд продължаваше той, — но извозването надолу по реката ще бъде много трудно и ще трябват месеци. Не открихме никакви залежи от въглища или нещо подобно, но не е изключено да има някакви минерали. — Той посочи към дървения сандък до краката си. — Един от хората там е работил преди в оловна мина и той намери скали, които може би съдържат минерали. Донесох тук няколко от тях в случай, че пожелаете да ги изследвате.
Крейтън поглади брадичката си, гледайки скептично към сандъчето.
— Добре. Колко пари ще са ви необходими за провизии?
— Около трийсет гвинеи, мистър Хамънд — отговори мъжът, като извади списък. — Написал съм всичко тук.
— Не ми е необходимо да го гледам — каза Крейтън, като махаше с ръка. Той кимна към главния чиновник, който започна да пише банков чек, след това се обърна отново към овцевъда: — Надявам се, болестта сред хората там да не е нещо сериозно.
— Не, не — уверяваше го мъжът. — Високо ценим вашето доверие в нас и ще положим всички сили, за да превърнем овцефермата в печеливша.
Доверието на Крейтън изглеждаше далеч не толкова голямо, ала той подписа чека и го подаде на мъжа. Те си стиснаха ръцете и човекът си тръгна, а Крейтън мрачно разглеждаше сандъчето. Главният чиновник каза нещо на помощника, и момчето намери нож и започна да откъртва капака. Мортън се приближи, наблюдавайки как момчето махна капака и го сложи встрани.
— Е, да, той каза истината — отбеляза Крейтън безизразно. — Донесъл е скали от реката Мъри. Какво ще кажеш за тях, Мортън?
Мортън заразглежда единия от късовете с цветни жилки, след това го върна обратно в сандъка и изтупа ръцете си от праха.
— Изобщо не разбирам от минерали. Но дори и да става въпрос за някаква руда, превозването й, за да бъде преработена, ще бъде немислимо скъпо.
— Това е така — съгласи се Крейтън. — А доколкото знам, в Сидней няма къде да бъдат изследвани минерали. — Той се огледа наоколо. — Хайде, нека да сложим сандъка някъде. Като се има предвид колко съм инвестирал там, не ми се ще да го хвърлям, дори и да не струва пукната пара. Но не можем да го оставим тук.
— Може да го сложим на пода в шкафа в моята стая — предложи Мортън. — Така и така използвам само рафтовете за счетоводните книги и папките.
Крейтън кимна в знак на съгласие и влезе в кабинета си, а Мортън се упъти към своя. Когато помощникът донесе сандъчето и го сложи в шкафа, Мортън си помисли за аптекаря Джеймс Боланд, който притежаваше опит, а може би и материали, с които да изследва скалите. Досега единственият ценен минерал, открит в Австралия, бяха въглищата, така че докато гледаше папките върху бюрото си, той с раздвоени чувства реши някой ден да занесе сандъчето на Боланд.
Когато на следващия ден отвори шкафа, за да вземе една папка от полицата, той погледна към кутията и отново се сети за нея. През следващите дни тя се превърна в познат предмет, който той почти не забелязваше всеки път, щом отваряше шкафа, тъй като си мислеше за по-важни неща.