Седмица по-късно пристигна посетител, който предизвика весело оживление в предната канцелария. Мортън чу радостните възгласи на вуйчо си, последвани от отговор, изречен със звучен баритон, който Мортън познаваше добре. Беше брат му Джонатън.
Изпълнен с обичайните противоречиви чувства към брат си, Мортън се надигна от стола. Той обичаше брат си, но в същото време го беше яд на него. С благия си, сърдечен нрав Джонатън лесно печелеше възхищение, а освен това, той бе и стройният, красивият, който никога през детството си не бе порицаван или мъмрен. Като въздъхна дълбоко, Мортън излезе от стаята си.
Над шест фута висок и тежащ повече от двеста либри, Джонатън изглеждаше прекалено огромен в канцеларията в дрехите си на овцевъд, на човек от Пустошта. Той приличаше на баща си не само по ръста. Имаше изсечени черти на лицето, мургав тен и беше обаятелна личност, на която не може да се устои. С грейнали сини очи и засмян до уши, той блъсна подадената му ръка от Мортън и го прегърна с обич, докато си разменяха поздрави.
Мортън, който винаги изпитваше някаква обърканост в близост до брат си, вдигна рамене, за да върне самоувереността си.
— Е, какво те носи в Сидней — попита той.
— Безброй поръчки — отговори Джонатън. — Трябват ни още мериносови овце от Камдън парк, както и седла и други разни дреболии. Мама иска да издаде офорти от скиците, които притежава, откак старият Бодънхем почина… — Гласът му заглъхна, сетне той се засмя и вдигна рамене: — Изобщо куп неща, за които някой трябва да дойде и да ги свърши.
— Първото нещо, което трябва да сториш — каза твърдо Крейтън, — е да идеш и да поздравиш леля си. Тя ще приготви стая за теб, а дъщерите ми ще се погрижат да не скучаеш, докато си тук.
Джонатън благодари за поканата и попита вуйчо си как е семейството му, а Крейтън му отговори, че всички са добре. Мортън забеляза, че помощниците не откъсваха очи от Джонатън, изпълнени със страхопочитание, а главният чиновник се усмихваше разсеяно, докато слушаше и наблюдаваше. Огромният мъж винаги правеше изключително благоприятно впечатление на околните.
Като приключи разговора, Джонатън каза, че трябва да заведе хората си в странноприемница, преди да отиде в къщата на Крейтън. Той се сбогува, като обеща да се види с Мортън, докато е в града, след което излезе. Както винаги, когато Джонатън тръгваше нанякъде, мястото след него изглеждаше някак си тихо и празно.
Мортън се върна на бюрото си, изпитвайки обичайната смесица от удоволствие и неприятно усещане от виждането си с брат си. Той обаче отново се съсредоточи напълно в документите върху бюрото, като всичко друго беше изместено някъде встрани от мислите му.
Същата тази вечер, докато се разхождаше по една тъмна и тиха уличка в жилищен квартал заедно с двете си красиви братовчедки и техните придружители, Джонатън беше засипан с въпроси относно Пустошта от двамата млади мъже. Те бяха от търговски семейства и имаха идеализирана представа за Пустошта, като гледаха на него, като на нещо по-възбуждащо и по-приятно от живота в Сидней.
— Уверен съм, че ще ми хареса — отбеляза единият от тях. — Ще ми бъде приятно да яздя из откритите широки простори, брулен от вятъра и слънцето.
— Ще ти излязат пришки от седлото — отбеляза Дора, най-младата от сестрите. — Ще си мечтаеш за бюрото и стола.
Всички се засмяха, после разговорът се насочи към събирането, към което бяха тръгнали. Братовчедка му Леона каза на Джонатън, че откакто той за последен път е бил в Сидней, местният духов оркестър давал представления за хората от града по няколко пъти всяка седмица. Оркестърът свирел в градската градина на улица Маккуайър и по време на представленията там раздавали закуски и освежителни напитки.
— Но само малко бира, лек пунш и такива неща — добави Леона. — По-силните напитки биха привлекли не когото трябва, което не е желателно. Двете с Дора често идваме тук сами, както правят и много други.
Тя продължаваше да говори, като изтъкваше нещо, което Джонатън ясно разбираше. Освен че беше място за развлечение на целия град, тук се срещаха младите в търсене на подходяща партия. Всеки път, когато идваше в Сидней, братовчедките му го запознаваха с цял куп привлекателни млади дами от добри семейства, но всички, които беше срещал досега, му се струваха безвкусни и плиткоумни, в сравнение с майка му.
Щом завиха зад ъгъла, чуха музиката да се носи от градината по улица Маккуайър. Паркът беше ярко осветен, около подиума от клоните на дърветата висяха фенери, както и над количките на търговците. Градината беше пълна с хора, чиито смях и гласове се явяваха като полутонове на музиката, която се носеше в меката вечер, а продавачите оживено търгуваха.