Джонатън насочи разговора в друга посока, като я попита как върви учението и тя му разказа как стоят нещата. Тя се усмихваше, изпълнена с надежда, когато му изтъкваше, че като ученичка в горните класове, тя може да получи разрешение да отсъства няколко часа, за да вечеря с роднините си. Джонатън я увери, че ще се погрижи да вечерят в дома на вуйчо Хамънд, докато е тук.
Когато стана време да си тръгва, те се запътиха към входната врата. Докато наблюдаваше сестра си, Джонатън си даде сметка, че тя вече е пораснала. В спретнатата си ученическа униформа, тя беше висока почти колкото повечето жени, издълженото й стройно тяло започваше да придобива форма. Той беше доволен, но в същото време му липсваше малкото момиченце. В нея все още имаше много детски неща, но докато стоеше на стълбите с пакета под ръка, тя изглеждаше твърде самотна и когато той тръгна по пътеката, тя му махна с ръка за довиждане.
Общественото училище се намираше в далеч по-малко изискано място, в края на търговския квартал и беше обградено от търговски сгради. Представляваше безлична триетажна каменна постройка, проектирана преди години от архитект на име Франсис Гринуей. Малко след като Джонатън стигна до нея, учениците започнаха да излизат от входната врата и се разпръснаха по всички посоки.
Малко след това учителите излязоха от сградата и Джонатън се вглеждаше внимателно във всяка една от жените сред тях. Това обаче беше излишно, тъй като Катрин Бакстър изпъкваше сред останалите, сякаш улицата беше празна, и тя тръгна по нея, отдалечавайки се от Джонатън. Като прекоси улицата между коне и карети, той се забърза да я настигне.
С високо вдигната глава и рамене, тя си проправяше път сред многолюдната тълпа със забързан ход. Като се изравни с нея, Джонатън повдигна шапката си в знак на поздрав:
— Добър ден, мистрес Бакстър. Много се радвам да ви срещна отново.
Изненадана, тя реагира по съвсем очевиден начин — смарагдовите й очи заблестяха от радост, а лицето й се освети от усмивка. Тя присви устни, сдържайки усмивката си, и забави ход.
— Добър ден, мистър Керък. Радвам се да ви видя.
— Това не е случайно — каза й той, отхвърляйки обичайните любезности. — Аз ви чаках. Ако позволите, бих желал да ви придружа до вкъщи, така че да можем да разговаряме.
Неговият интерес към нея, изразен прямо, без заобикалки, отново я свари неподготвена, и тя се изчерви леко, отмествайки поглед от него. Той чакаше тя да му отговори, докато си проправяха път между хората. Когато стигнаха до един ъгъл, тя посочи към друга улица.
— Може да вървим по този път, тъй като тук винаги има по-малко хора. Но само до вратата, тъй като майка ми не обича нечакани гости.
Отговорът й беше знак, че тя поне възприемаше интереса му към нея. Настроението на Джонатън се повиши, щом тази гигантска пречка беше преодоляна. Щом свърнаха по тихата уличка и започнаха да разговарят, той си даде сметка, че предишната вечер, тя наистина е била разстроена. Сега тя се държеше приятно, беше духовита и приветлива, най-очарователната жена, която той бе срещал.
Когато я разпитваше за работата й, той откри причината за нейното безпокойство от предишната вечер. Тя си обичала работата, но правела големи изключения от предприетите от директора мерки по дисциплината.
— Ако някое от момчетата се държи неприлично в клас — продължи тя, — аз бих го ударила с линията веднага. Но да се бият децата с пръчка по краката, докато потече кръв, както сам директорът го направи преди няколко дни, е дивашки жестоко и отвратително.
— Родителите не го ли държат отговорен за това?
— Обикновено те са притеснени да намерят средства да платят училищната такса и повечето пъти просрочват датата, така че не обичат много да се противопоставят. Понякога си мисля, че ще напусна, но родителите на моите деца правят огромни жертви, за да платят таксите ми за по-горните класове, така че да мога да бъда учителка. Обичам да преподавам, но най-много от всичко бих искала да имам собствено училище в някое малко селце. Но обикновено в селата се справят, като назначават за учител някого, който може да чете и пише.
Джонатън си помисли за положението във фермата, което беше същото за около едната дузина деца на работещите в главната кошара. Родителите му често бяха изказвали желание да наемат квалифициран учител, но беше малко вероятно да се намери човек, който би дошъл да живее в Пустошта. Той понечи да каже за това на Катрин, но реши да не го прави засега. Въпреки че бяха малко повече от познати, той усещаше, че още малко и ще започне да търси начини да й представи Пустошта като привлекателна.