Като си мислеше за това, той отбеляза със задоволство, че неговата компания очевидно й се нравеше. Оживеният им разговор се прехвърляше от една тема на друга и забавиха ход, щом започнаха да се изкачват по една улица с непретенциозни, добре поддържани къщи с дворове, пред които бяха спретнати и оградени с жив плет и с огради от колове. Като спря пред вратата на една от къщите, Катрин продължи да говори с Джонатън още известно време, сетне хвана резето.
— Това бе най-приятния разговор, който изобщо съм водил някога — каза й той искрено. — Бих желал да се срещнем отново утре, както и да ви представя на семейството ми, когато на вас ви е удобно.
— Приятно ми беше да разговарям с вас, Джонатън и ще се радвам да се срещнем отново. Ще попитам майка ми да ви поканим… — Тя спря, тъй като от къщата излезе една жена. — А, ето и майка ми. Предполагам, че ни е видяла да разговаряме и иска да се запознае с вас.
Тонът й изразяваше учудване и обърканост от това, че майка й бе излязла навън. Жената дойде при тях по пътеката и Катрин я представи на Джонатън. С изрядно поддържана външност, Обърта Бакстър беше около четиридесет годишна, със спокойно и строго излъчване, което говореше за източника на самоувереността на нейната дъщеря. След като бяха представени един на друг, тя обясни причината накарала я да излезе да се срещне с Джонатън.
— Погледнах навън и забелязах, че сте цяло копие на мистър Дейвид Керък — каза тя. — Сигурно сте негов син.
— Точно така, мистрес Бакстър и хората казват, че си приличаме много. Сигурно го познавате отдавна.
— Ами, има близо четвърт век, горе-долу, това беше в Парамата. Той ми направи впечатление, като най-изтънчения от господата, с неговите сдържани обноски. Вашият баща не е човек, който може лесно да бъде забравен. — Тя тръгна към къщата. — Покани младежа вътре, Катрин. Той може да се запознае с баща ти и братята ти, когато се приберат и да вечеря със семейството ни.
Зарадван от неочаквания обрат на нещата, Джонатън се усмихна щастливо, докато отваряше портата и я държеше, за да влезе Катрин. Тя беше всичко друго, но не и недоволна, с усмивка върху лицето си, докато вървеше след майка си по пътеката. В скромно мебелираната, но безупречно чиста дневна, тя го покани да седне, доведе по-малката си сестра и я представи. Срамежливото седемгодишно момиченце бързо напусна, за да помогне на майка си в кухнята.
Не след дълго бащата и братята на Катрин се прибраха от работа. Баща й, Хайръм Бакстър беше приятен мъж малко над петдесетте, корабостроител по професия, който работеше в корабостроителница, собственост на семейство Андъруд. Тримата му синове бяха по-малки от Катрин, най-малкият от тях беше около петнадесетгодишен и работеха като чираци в същата корабостроителница.
Семейството беше задружно и любящо, нямаше караници и пререкания между децата, а по всичко личеше, че Хайръм обожаваше съпругата си. Кроткият, трудолюбив мъж се държеше приятелски с Джонатън, докато разговаряше с него в дневната до времето за вечеря. По време на разговора той спомена, че си спомня бащата на Джонатън отпреди години, когато и двамата са били в Нюкасъл.
Когато яденето стана готово, те отидоха в кухнята, която беше и трапезария. Върху дългата тежка маса бяха натрупани чинии със зеленчуци, пресен хляб, свинско печено и домашно приготвена бира. Храната беше майсторски приготвена, вкусна и засищаща, а момчетата се хранеха лакомо и с апетит.
Докато Джонатън и Бакстър разговаряха, стана ясно, че семейството е имало изцяло различен подход при възпитанието на Катрин в сравнение с останалите деца. Образованието й бе далеч над средното за дете на занаятчии, докато братята й бяха получили само основно образование, преди да започнат чиракуването. Когато стана въпрос за това, Обърта направи коментар, който даде да се разбере, че това е било въпрос на избор.
— Майките обичат всичките си деца еднакво — отбеляза тя, — но първородното дете винаги получава повече внимание.
— Изглежда, че това е така — съгласи се Джонатън. — На мен винаги ми се е струвало, че майка ми отдаваше повече време на брат ми Мортън.
— Чувал съм за вашия брат — каза Хайръм. — Не му беше необходимо много време, за да стане един от водещите бизнесмени тук. А във вестниците съм чел за вашата ферма. По всичко личи, че баща ви е успял в това дело. Говори ли често за Нюкасъл?
— Не, аз зная съвсем малко за живота му като млад. Винаги когато заговорим за това, той казва, че е оставил миналото зад себе си и е започнал нов живот, когато се е запознал с майка ми. — Джонатън се усмихна, като повдигна рамене: — Но съм чувал майка ми да казва, че това не е възможно. Според нея всеки изминал ден е една тухла в къщата на живота на човека.