На другата сутрин, когато докара каретата пред дома й и тя излезе по пътеката, сигурността му, че не може да живее другаде, освен в Пустошта се разколеба. Роклята й, скъпа, но без украшения, както обикновено беше от бледозелен муселин, който подчертаваше блестящите и смарагдови очи. С усмивка върху прекрасното си лице и с гъстите си, гарвановочерни коси, втъкнати под шапката и огрявани от слънцето, тя бе толкова обаятелно красива, че никаква жертва не можеше да бъде достатъчно голяма, ако тя щеше да му бъде съпруга.
Двойката млади, буйни коне, впрегнати в леката двуколка, минаха бързо през града и тръгнаха нагоре по пътя покрай река Парамата. Времето беше слънчево, но лек ветрец разсейваше сухата горещина на ранния януари, като правеше деня приятен. Разговорът с Катрин беше оживен, както обикновено, и Джонатън знаеше, че те са родени да бъдат заедно.
Поглеждайки към кухненските съдове и торбата с храна зад седалката, Катрин коментира шеговито колко много е взел само за едно ядене.
— Можеше и повече — отговори той в същия дух. — А може би съм взел достатъчно за доста време и възнамерявам да те отмъкна.
Катрин се засмя, след това замлъкна, като гледаше природата със замислена усмивка. Точно когато той възнамеряваше да засегне темата по-сериозно, тя го попита за нещата, които той трябваше да оправи в града, свързани с фермата. Той й разказа какво е купил, а това включваше и каруцата, с която трябваше да ги превози, след това разговорът премина на други теми.
Беше пазарен ден в Парамата и фермерите от околностите бяха докарали добитък, продукти и ръчно изработени изделия да се пазарят и продават. Когато стигнаха главната улица, Джонатън дръпна юздите и конете забавиха ход, проправяйки си път между стълпотворението от хора и коли. В другия край на селото, последните къщи останаха зад тях и пътят беше пуст.
Катрин никога не беше ходила по-далеч от Парамата и тя се заоглежда любопитно наоколо, докато двуколката се движеше по пътя. От двете страни земята беше частна собственост и Джонатън подкара колата към реката. На няколко ярда от моста се виждаше тесен път отляво на главното шосе и той сви по него. Пътят водеше до края на гъста горичка, която растеше от двете страни на реката и след няколко минути стигнаха до тревиста поляна, където конете можеха да пасат, той спря двуколката и помогна на Катрин да слезе.
След като разпрегна конете и ги остави да пасат, Джонатън извади одеялото и другите неща от двуколката. Докато търсеше камъни, с които да обгради огъня, той откри изграден кръг от големи камъни и останки от колиба, в която някой беше лагерувал преди десетки години. Той разстла одеялото до камъните и събра съчки за огъня.
Като се наслаждаваше на преживяването да се готви върху открит огън, нещо съвсем ново за нея, Катрин седна върху одеялото и помогна на Джонатън. Той беше донесъл дебели парчета от отбран пушен бекон, пресни зеленчуци, бутилка вино от Камдън парк, сладко от плодове, кисели краставички в горчица и тъмен, гъст петмез, бутилиран от лондонската фирма „Крос & Блекуел“. Катрин отбеляза, че храната е твърде много изобилна, напомняйки на Джонатън, че щяха да ядат овчарска храна.
— Няма да е съвсем типично овчарска — призна той, като се смееше. — Но и овчарите нямат компанията, която имам аз, когато се хранят.
Катрин се усмихна и го попита как е организирана работата във фермата. Джонатън обясни, че е разделена на отделни кошари, които през годините са придобили различни имена. Някои, като Куандонги Джидий носят аборигенските имена на растения или характерни черти на терена. В други случаи имената са свързани с някои инциденти. Главният овцевъд на име Даниел Корбет е бил убит от див глиган в кошарата Глиган, а кошарата Разбойник се нарича така, защото в нея са били убити трима бандити.
— Много ли са разбойниците, които се осмеляват да действат в Пустошта?
— Не, само веднъж неколцина се осмелили, но аз не знам нищо повече от това, тъй като е станало, преди да се родя, а мама и татко не говорят за това. През последните години обаче все по-често се появяват скитници.
— Какво правят те?
Джонатън обясни, че те са хора, които бродят по пътищата, като посещават кошара след кошара. Във всяка една от тях, поради неписания закон на Пустошта за гостоприемство им се предоставя нощувка и достатъчно храна, за да стигнат до следващата кошара. Те могат да свършат някоя и друга работа, като например да помогнат, когато се запали тревата или при някое друго природно бедствие, но нищо повече и винаги изчезват още на разсъмване.