— Да, напълно — отвърна весело Диердри. — Нищо лошо не съм направила, когато приятелката ми, която чу разговора, се обърна към мен с титла.
Отново всички се засмяха бурно, завършвайки една приятна вечер с весел тон. В настъпилата суматоха по откриване на палтата и шапките, гостите благодариха на домакините. След сбогуване с прегръдки и целувки Джонатън поведе Катрин и Диердри към двуколката и им помогна да се качат.
Той остави сестра си в училището, след това се върна през целия град до дома на Катрин и завърза коня за портата. Майка й ги посрещна със свещ на вратата, като им се усмихваше сърдечно и ги преведе през тъмната и тиха къща до кухнята. До лампата на масата, на която седеше Хайръм, стояха готови чаши и бутилка.
Останалите деца бяха си легнали, така че той говореше тихо, когато поздрави Джонатън и го покани да седне на масата.
— И така, разбирам, че искаш да вземеш дъщеря ни със себе си, когато тръгнеш, Джонатън.
— Точно така, мистър Бакстър. Мога да разбера какво чувствате, но ние се обичаме и искаме да живеем заедно.
— В такъв случай вие имате нашата благословия. Но ако ти беше различен, от това, което си, щях да направя всичко възможно да не допусна да замине толкоз надалеч. Ти си добър човек, Джонатън и както тя, така и ти имате късмет.
Джонатън благодари за комплимента, отбелязвайки за себе си, че мълчаливото одобрение на мисис Бакстър беше още по-голяма похвала. Седнала на масата, уловила между ръцете си ръката на Катрин, Обърта светеше от радост от предстоящата женитба на дъщеря си. Хайръм наля вино в чашите и като ги подаде на останалите, вдигна тост за годежа.
След тоста и кратки обяснения за плановете по венчавката, Джонатън и Катрин излязоха. На портата тя се притисна неспокойно към него и те се целунаха. Като улови ръцете му, които бяха обхванали тялото й, тя ги вдигна и сложи върху гърдите си.
— Желая те до болка, Джонатън — прошепна тя, докосвайки устните му. — Моля те, успокой ме.
Долепил устните си до нейната влажна и топла уста, той погали нежно гърдите й, сетне по-силно, а тя сподавено мъркаше и хапеше устните му. Изведнъж тя въздъхна дълбоко, отмествайки ръцете му от гърдите си.
— Изгарям, Джонатън. Кога може да се върнем отново на нашето място до реката?
— Кога ще подадеш молба за напускане?
— В понеделник, всъщност утре.
— В такъв случай ще отидем на реката във вторник.
Тя го целуна силно и пламенно, притисна се към него в мълчаливо обещание, след това се обърна и си тръгна. Когато се качваше в двуколката, той гореше от страстно желание, но знаеше, че времето ще мине бързо и в крайна сметка ще дойде вторникът. Знаеше още, че тяхното бъдеще щеше да бъде изпълнено с моменти на силна страст и по-спокойни мигове на нежност и любов.
Един есенен ден през март Александра Керък седеше на бюрото си в семейната дневна и разглеждаше скицниците на Адолариъс Бодънхем. Докато изучаваше един от тях, усети как лицето й се изчервява, което винаги се случваше, когато погледнеше именно тази рисунка. От една страна, тя представляваше просто една скица на фигура, изпълнена със съвършено майсторство и с едва доловима, неизказана докрай чувственост, която вдъхваше живот на всички скици, издигайки занаята до изкуство, което стигаше до зрителя и го вълнуваше.
От друга страна, тя вникваше в скритата страна на мекия и аскетичен на пръв поглед характер на Адолариъс и разкриваше факта, защо бе дал живот на толкова много деца. Скицата — сцена на къпеща се аборигенка, беше чувствено еротична с деликатни полусенки, които привличаха погледа върху гърдите, окосмения й пубис и блестящите капки вода по бедрата. Положението на ръцете нямаше някаква особена важност, ала подобно на всички останали скици, то имаше своята цел и значение. Жената миеше гениталиите си след любене и може би току-що бе заченала едно от многобройните деца на Адолариъс.
Зад гърба си Александра чу леко покашляне и тя покри скицата с друга, след което се обърна и видя на вратата Ема.
— По пътя се задават конници с каруца и овце, мадам — каза тя.
Тъй като очакваше всеки миг завръщането на Джонатън и останалите, Александра се усмихна щастливо, стана от бюрото и забързано излезе от хола. Прекоси антрето и излезе през входната врата, като се спусна надолу по стълбището. Усмивката й изчезна, когато погледна към конниците с покритите каруци и овцете. Колкото и далеч да бяха, тя можеше да види, че нито един от мъжете не беше нейният син.