— Много добре, благодаря ти. Желая ти всичко най-добро и те моля да предадеш поздрави на всички в Тибубура.
Като кимаше и отговаряше със сподавен от вълнение глас, Крейтън стисна ръката на Мортън. Сбогува се със служителите от кантората, като помощниците се разплакаха, и напусна. Мортън предаде ключовете и документите на главния чиновник, като му каза да наеме човек, който да пази къщата.
— Познавам един градинар, който е безработен, сър — отговори му чиновникът. — Човек може напълно да му се довери, а и той ще бъде повече от доволен да живее в сградата за колите и да охранява къщата. Какво трябва да направя с тези документи?
Като тръгна към стаята си, Мортън вдигна рамене и му каза да ги отнесе. Като седна на бюрото си, той се върна към баланса за печалбите от товарите от корабите, с които се занимаваше, преди да пристигне вуйчо му. Щом свърши, помисли дали да не погледне документите, оставени от Крейтън, но сетне се отказа, като посегна към други папки върху бюрото.
През следващите дни вуйчо му му липсваше и той изпита угризения от случилото се. Но вуйчо му не беше в крак с времето и беше се случило неизбежното. Крейтън обаче беше вършил всекидневно обиколките из кафенетата, носейки оттам информацията, която събираше. По-голямата част от нея Мортън смяташе за ненужна, но тъй като искаше да поддържа връзка със събитията в града, той започна да прекарва от време на време по час-два в кафенетата.
Когато дивидентите за първата четвърт бяха платени от акционерното дружество, Мортън получи около 2 процента от инвестициите си. Перспективата от годишна възвръщаемост от около петдесет процента напълно го задоволяваше, но някои от инвеститорите искаха повече. На събрание на акционерите те настояха Джилс Нюкоум да пусне повече банкноти в обръщение, за да се увеличат печалбите.
Директорът на банката отговори с технически термини, които малцина разбираха, а никой не искаше да слуша и протестите продължиха. Мортън се намеси, като без никакви церемонии обясни, че ако банкнотите станат прекалено много, хората ще имат по-малко доверие в тях и цената им ще спадне рязко, а акциите на компанията ще се обезценят.
Това сложи край на споровете, като Нюкоум и другите, които разбираха ситуацията, благодариха на Мортън с кимване на глава.
По-късно през този ден, когато Мортън се намираше в кантората, при него влезе главният чиновник. Той спря пред бюрото, като държеше два документа в ръка, а неувереността му говореше, че има някакви проблеми с тях.
— Мъжът от овцевъдната ферма е тук, сър — каза той. — Донесе ето тези документи.
— Овцевъдна ферма? Тибубура?
— Не, сър, от фермата на река Мърей.
Мортън се замисли за миг, след това се сети за овцевъдната ферма, която вуйчо му беше финансирал.
— Какво общо има това с мен?
— Вие я притежавате, сър — отговори смутено чиновникът. — Документът е сред онези, които мистър Хамънд ви предаде, и аз го регистрирах.
Мортън се намръщи, като посегна към документите, след това ги погледна, като не вярваше на очите си. Единият беше банков ордер за 36 гвинеи за вълна, а другият — сметка за малко по-малко от двеста гвинеи за превоз на вълната.
— Това, какво, смешка ли е? — попита той.
— Човекът каза, че работниците е трябвало да си проправят път през по-голямата част, за да мине фургонът — заобяснява бързо главният чиновник. — Той каза, че следващата година транспортните разходи ще бъдат по-малки, а стойността на вълната трябва да бъде много по-висока. Навън е и иска да обсъди нещата с вас, сър.
Вбесен, Мортън изтръгна документите, блъсна стола назад и се изправи. Понечи да излезе навън и да нареди на мъжа да махне хората от собствеността, и след това да изпрати документите на Джон Фицрой, за да прехвърли собствеността върху земята на колониалната управа. В този момент както ставаше всеки път, щом изпуснеше нервите си, мъчителни спомени от миналото нахлуха в главата му.
Беше гласът на майка му, която го наказваше, защото бе позволил гневът да вземе надмощие над него. Споменът беше толкова силен, че той почти я чуваше. Той реагира, като наложи контрол над гнева си. Щом се успокои, Мортън се сети за кутията с камъните, която почти година стоеше в шкафа на кантората му.
Като се замисли, му хрумна, че ако на тази земя имаше залежи от минерали, които можеха да имат някаква бъдеща стойност, то вместо да изоставя територията, той можеше да успее да я продаде. Поне щеше да възстанови разходите по транспортирането на вълната.