Франсис, който гледаше през отвора на един прозорец, поклати мрачно и заканително глава, обърна се и изчезна навътре.
Дейвид си даде сметка, че архитектът беше прав, когато му казваше да остави на коменданта дисциплината, и така правеха повечето надзиратели. Но Керък беше видял напоената с кръв и покрита с малки късчета човешка плът земя в двора на казармата пред скования дървен триъгълник, на който бичуваха провинилите се. Самият той можеше да убива, но да предава хора, които да бъдат наказани със смърт, дори и такива като Хинтън и Краули, означаваше да извърши нещо, което нямаше да може да понесе.
Като премина откъм другата страна на струпания дървен материал, близо до мястото, където режеха трупите, далеч от погледите на работниците, Дейвид разрови с крак дървените парчета и им хвърли един поглед. Забеляза къса и тежка цепеница, дебела в единия край и заострена в другия. Беше достатъчно къса, за да я скрие под палтото си. Той я взе и я пъхна под дрехата си с пълната увереност, че в крайна сметка тя ще му потрябва в някоя тъмна нощ.
Трета глава
Легнал върху пода срещу походното легло, което се намираше в другия край на стаята, Дейвид спеше, здраво стиснал в ръка цепеницата, готов да се събуди при всеки шум. Но часовете течаха, слънцето изгря, а вратата на стаята му си оставаше плътно затворена.
Когато сутринта затворниците се събраха, те бяха по-дисциплинирани от предишния ден. Никой от работниците не искаше да слуша саркастичните подмятания на Хинтън и Краули, а и те самите не бяха настроени да правят каквито и да било забележки. Просто стояха мълчаливо, излъчвайки омраза, омраза, която беше и предупреждение.
Следващата нощ, часове след като затворническият лагер се успокои, Дейвид легна на същото място на пода и беше задрямал, когато скърцането от кожените върви на вратата го събуди. Той грабна цепеницата, повдигна глава и погледна към вратата.
Тя се отвори и на слабата светлина, идваща отвън, се откроиха силуетите на Хинтън и Краули. Докато те тихо се промъкваха на пръсти в стаята, Дейвид забеляза, че държаха тояги. Протегна ръка и улови здраво тоягата, готов да скочи на крака.
— Сега! — тихо извика Хинтън.
Краули се хилеше злобно, докато двамата мъже удряха върху леглото. Дейвид се изправи мълчаливо, като се движеше покрай стената, за да може да вижда силуетите им срещу вратата. Когато тоягите им глухо удариха леглото, Хинтън и Краули изпсуваха и издадоха звуци на учудване. В този момент Дейвид развъртя бързо цепеницата.
Чуха се тъпи и глухи звуци, когато тежкото дърво заудря на месо по двамата мъже. Виковете им на учудване преминаха в рев от причинената им болка и те заразмахваха тоягите назад. Дейвид се присви и се отдръпна, за да избегне ударите, като остана в тъмното, така че да може да вижда нападателите си срещу светлината, идваща от отворената врата. Удар от тояга засегна рамото му, сетне втори удар го перна по-силно по хълбока. Но всеки път, когато той размахваше тоягата си, тя удряше силно като чук, отваряйки широка рана в кожата, оставяйки дълбоки контузии.
Краули се отказа пръв, пусна тоягата на пода и изхвърча навън. В този момент, когато и Хинтън побягна, Дейвид ритна табуретката пред него и го препъна. Хинтън се просна на пода и залази в отчаяни опити да стигне вратата, а Дейвид започна да налага гърба и раменете му с цепеницата. Хинтън стигна вратата и избяга навън, а Дейвид го удари още веднъж.
Докато двамата мъже препускаха в мрака, вратата на съседната стая се отвори и обитателят й погледна навън.
— Какво по дяволите става тук? — попита той сънен.
— Пропъждах едни досадни насекоми — отговори Дейвид.
— Досадни насекоми? — изсумтя мъжът. — По-скоро ми приличаше на ден за бичуване пред триъгълника. — Като мърмореше недоволно, той затвори вратата.
Дейвид също затвори вратата на стаята си, отиде в дъното и взе одеялото. Като легна на леглото, той го уви около тялото си и заспа дълбоко.
На сутринта, след като изчегърта кървавите петна от пода на стаята, той отиде да закуси, но в готварницата не видя нито Хинтън, нито Краули. Когато отиде на строежа, те вече бяха там за сутрешния сбор.
Хинтън имаше почти нечовешки вид. От страната на белега имаше огромна подутина, а другата беше покрита с множество големи синини. Краули изглеждаше малко по-добре. Върху силно подутото му чело се виждаше рана и огромно мораво петно, което стигаше до очите му, превръщайки ги в две подпухнали цепнатини. И двамата бяха схванати и прегърбени от другите натъртвания по телата си, като мрачно сдържаха болката си, а останалите мъже хвърляха разбиращи погледи помежду си и към Дейвид.