— Да, това е точно така. Движи ли се с тях в обществото?
— Не, Мортън изобщо не води светски живот, доколкото ми е известно. Прекарва седем дни от седмицата в кантората от ранно утро до късна вечер. Никой не може да каже, че не е изработил богатството, което е натрупал.
Той разказваше с удоволствие как други бизнесмени шпионирали Мортън, за да се възползват от неговата търговска съобразителност. За разлика от отношението на мъжа си, Александра мълчеше потисната, очевидно смяташе, че Мортън би могъл да направи повече, за да помогне на вуйчо си. За момента тя се въздържа да осъди постъпките му, но изпитваше неловкост от това, което Мортън вършеше.
През годините тя се бе гордяла от постиженията на сина си и бе още по-доволна, че той си бе намерил място в живота. Сега обаче изглеждаше, че той е тръгнал по лош път и е объркан относно целите си. Вместо да работи упорито, за да получи някои важен и достоен пост, което именно, както тя знаеше, той искаше, Мортън бе обхванат от натрапчивата идея да трупа състояние.
Когато разговорът свърши и всички се бяха прибрали по стаите за през нощта, Александра вече беше решила какво трябва да прави. Тя повдигна въпроса, когато двамата с Дейвид се приготвяха да си лягат и както очакваше, той й се противопостави решително.
— Няма нужда от това — каза той. — Можем да напишем писмо на Мортън и да му обясниш каквото имаш да му казваш. Освен това, не можеш да заминеш, когато Катрин очаква бебе.
— Няма да стане с писмо, Дейвид, а бебето на Катрин няма да се роди преди края на лятото. Освен това, има и други причини, заради които е наложително да замина.
— Какви причини, Александра?
— Не съм виждала дъщеря си през всичките тези четири години, Дейвид, и съм лишена от удоволствието да се наслаждавам на нейното детство. Обяснителните ми бележки към скиците са завършени и искам да разговарям с печатаря лично, преди да започне работата по албума. Марта може да се грижи за домакинството, докато Крейтън се занимава със сметките на фермата, което ще им създаде работа, докато се установят тук. И двамата имат нужда от някаква цел, иначе просто ще се погубят.
Дейвид клатеше глава в знак на несъгласие, като й предлагаше алтернативни решения за всяка една от причините да замине за Сидней. Някои от тях, като например Диердри да си дойде за кратко време във фермата, бяха почти смешно непрактични, но Александра знаеше, че той просто не искаше да бъдат разделени през трите или четирите месеца, колкото щеше да продължи пътуването и връщането от столицата. Тя споделяше чувствата му, но майчиният й дълг я викаше в Сидней.
Въпросът оста на неразрешен тази вечер, а през следващите дни тя отново го обсъждаше на няколко пъти с Дейвид. По време на един от разговорите им, той подхвърли да заминат заедно. Въпреки че щеше да й бъде изключително приятно, Александра го разубеди, тъй като тя знаеше, че той не може да понася Сидней — градът беше част от миналото му, което той си мислеше, че е останало назад.
Като най-сетне се съгласи, както обикновено ставаше за неща, които бяха важни за нея, Дейвид подбра хора, които да я придружават и започна да подготвя пътуването й. Крейтън пое сметките, а Марта домакинството, докато Александра приготвяше куфарите и се занимаваше с други неща, свързани с пътуването.
Една сутрин в края на пролетта през ноември Александра тръгна. Тя яздеше заедно с Руъл и Оли пред два фургона, карани от помощници, а други следваха с резервни коне. Когато процесията стигна пътя, всички от главната кошара излязоха да й кажат довиждане. Семейства и работници се събраха в къщата и оборите. Жените от къщите край потока излязоха навън, а Катрин доведе децата от училището, което се намираше в една малка съседна сграда. Всички викаха и махаха с ръце, а Александра им отговаряше.
Изоставила ежедневието си, Александра изпитваше чувство на изключителна свобода и се наслаждаваше на пътуването, докато вървяха на юг през земята, която обичаше. На втората вечер обаче удоволствието бе помрачено, когато спряха в кошарата „Разбойник“ за нощта. Лагерът, който построиха край пътя, се намираше в началото на долината, простираща се на изток от хълма, където бе станала битката с разбойниците, погребани в подножието му.
Самата кошара, като част от фермата, беше еднаква по значение за Александра, както всички останали. Но както призракът на Енос Хинтън продължаваше да бъде мрачна сянка върху важна част от живота й, така труповете на бандитите в подножието на хълма бяха опръскали с кръв земята. Поглеждайки към хълма, зад който слънцето залязваше, тя знаеше, че е безсмислено да вади костите им, за да ги разпръсне. Върху земята щяха да останат физическите остатъци от Хинтън точно както неговият омразен призрак преследваше живота й.