Александра се усмихна замислено, и погали дъщеря си по лицето.
— Винаги съм мислела за теб, като за най-прекрасното човешко създание на земята. Жизнените необходимости могат да бъдат твърде жестоки. Трябва да получиш образование, а в същото време копнея да бъдеш до мен всяка минута. Зная, че в писмата си ми казваш, че си щастлива, но дали е така, мило мое момиче?
— Да, мамо. Подобно на теб, и аз предпочитам да бъдем заедно. Но тъй като не сме, и тук е много приятно. Имам приятели и предметите ми харесват.
— Добре, ела, нека да седнем и да разговаряме, Диердри.
Седнаха на дивана и Александра улови ръката на момичето. Тя остави Диердри да говори, тъй като знаеше, че има много неща да й казва, както и беше. Нямаше никакъв намек за проблеми и Александра търсеше да открие нещо зад думите й. Те бяха просто поток от информация за приятелките на Диердри, за приятни мигове и училищните й занимания.
Една от приятелките, които Диердри спомена на няколко пъти, се казваше Алис Монтаг, чиято майка беше Елизабет, по баща Макартър. Александра каза на момичето, че Елизабет и е приятелка от дълги години, но дъщеря й знаеше вече всичко.
— Да, Алис ми е казвала, че майка й често говори за теб — рече тя. — Освен това, баща й има бизнес връзки с Мортън.
— Доколкото разбирам, той не посещава клубовете.
— Мортън ли? — възкликна Диердри през смях. — Не, ако Мортън приеме покана за вечеря, той ще занесе един от неговите мухлясали стари регистри, за да ги изучава, докато яде супата. Бизнесът е единственият му интерес, мамо.
Диердри продължаваше да говори и в крайна сметка стигна до темата за Клара Тейвиш.
— Сигурна съм, че леля Марта ти е разказала за срещата ми с жената — добави тя, с леко оправдателен тон. — Не съм я виждала втори път. Но ако я срещна, няма да разговарям с нея, разбира се.
— Защо не? Това би било изключително грубо от твоя страна, Диердри.
От изненада дъщеря й за миг онемя.
— Искаш да кажеш, че одобряваш? — попита тя превъзмогвайки смущението си.
— Нямам нищо против да разговаряш с нея, което не означава, че трябва да станете приятелки. Колкото и абсурдно да изглежда, понякога човек трябва да се съобразява с репутацията си. Но познанството ти с една бедна жена, която е на ръба на пропастта и се опитва да осигури децата си, навярно ще те накара да бъдеш по-внимателна към клопките на живота. — Александра се засмя, клатейки глава: — Мисля обаче, че можеше да измислиш някоя по обикновена личност от лейди Диердри Аугуста Джулиана Хановър, внучка на Джордж Трети.
Диердри се усмихна, като замислено изучаваше лицето на майка си, след това се облегна на нея и я целуна.
— Някак си преди не си давах сметка колко си чудесна мамо. Ти си една много, много чудесна жена.
— Не, Диердри, аз съм само едно от божиите създания, с всичките несъвършенства, наследявани от човека. Сега трябва да отивам да видя брат ти, но ние ще говорим още много с тебе, докато съм тук. Освен това, ще уредя да вечеряме няколко пъти заедно с всичките ти братовчедки.
— Може би ще е по-добре, ако ние двете вечеряме заедно, мамо. Мелиса и сестрите й не са така сърдечни, както преди, защото се чувстват обидени от Мортън. Смятат, че той е могъл да направи много повече за вуйчо Крейтън.
— Така ли? — мислеше на глас Александра. — Да, трябваше да предвидя това. Добре, аз ще се погрижа за това, но най-важното е, че двете ще прекараме колкото е възможно повече време заедно, докато съм тук. Трябва да тръгвам сега и да посетя брат ти този следобед, но утре пак ще дойда при теб.
— Ще можеш ли да дойдеш на вечерята с чай в училище поне веднъж? — попита нетърпеливо Диердри. — Моля те да го направиш, защото искам всичките ми приятелки да се запознаят с теб. Винаги съм се гордеела с теб, но искам те самите да видят, колко прекрасна си в действителност, мамо.
Дъщеря й бе от изключителна важност за нея и забележката й накара Александра да засияе от удоволствие. Като прегръщаше и целуваше момичето, тя я уверяваше, че ще дойде да гостува на нея и приятелките й. След това те отидоха до входа заедно, взеха си довиждане и Александра си тръгна.
Докато караше двуколката към хотела — Сидней Армс — Александра си даде сметка, че през годините, откакто за последен път бе видяла Сидней, градът се беше разраснал неимоверно, както по размери, така и с удобства, които да отговарят на статута му на оживена колониална столица. В края на Хайстрийт, на съвсем кратко разстояние от училището, се намираше хотелът, който беше изграден по модел на Гранд хотел в Лондон. Стаята на Александра беше просторна, луксозно мебелирана и гледаше към градините отзад, докато овцевъдите и помощниците бяха отседнали в една странноприемница няколко улици по-нататък.