Считана в тези ферми, като безспорен авторитет по цените на вълната, отглеждането на овцете и управлението на фермите, Александра отговаряше на въпроси и даваше съвети. Просяците и мошениците, които бяха посещавали кошарите, бяха описвали Тибубура и разказвали за случили се там неща, като техните описания и разкази бяха неизменно по-интересни и внушителни от самата действителност. От години Александра и съпругът й бяха известни сред по-малките ферми, като свръхестествени герои и хората винаги оставаха учудени, когато откриваха, че тя е само младееща четиридесет и три годишна жена, без бръчки по лицето и коси, все още недокоснати от сивия цвят.
Александра обичаше тези посещения, но тяхното заминаване беше забавяно, докато чакаха да поправят я някоя част от сбруята, я счупената верига на ремъка, я охлабения бандаж на колелото на фургона. Веднъж поели по пътя, скоростта им бе досадно бавна, тъй като конете се уморяваха бързо от жестоката януарска горещина, а и други неща предизвикваха забавяне. Една сутрин се натъкнаха на болен просяк мошеник и прекараха по-голямата част от деня да го закарат до една ферма, докато друг път денят бе загубен да помогнат в потушаването на пожара, подпалил тревата на едно от малките овцевъдни стопанства.
Логически погледнато, това беше поредица от несвързани помежду си събития, но на Александра й се струваше, че имат някакво друго, по-важно значение. По време на нескончаемите часове, докато яздеше по пътя под палещите лъчи на слънцето и с размазания от треперещите от горещината въздушни пластове хоризонт пред нея, тя се сещаше за други моменти, когато планове и разписания бяха ставали безсмислени, тъй като се бяха сблъсквали с непредвидими неща на всяка крачка. Тайнствена и безлична, Пустошта изглежда си имаше своите настроения, като определяше ритъма и хода на събитията. Понякога тази инерция помагаше, друг път пречеше, но съпротивата срещу нея беше безплодна и водеше единствено до пълен провал.
Най-сетне последното малко стопанство за овце остана зад гърба им и пътят беше единствената следа от човешка дейност в огромните пространства на дивата природа. В тази обстановка Александра още по-трудно възприемаше дребните нередности като просто съвпадение. Безкрайната и сурова красота на пейзажа винаги щеше да убягва от разума й, като оставаше за нея девствено и тайнствено място, което бе населено от непознати… Тя го обичаше, ала единствено аборигените, с тяхното странно и загадъчно познание за събитията, преодолели дистанцията на време и пространство, бяха напълно пригодени към него и представляваха част от вековната земя на Пустошта.
Една сутрин, веднага щом тръгнаха на път, на хоризонта се появиха гъсти облаци прах и групата забързано свърна от пътеката към една малка, скътана долина. Притъмня, а вятърът бързо премина във вихрушка, която насити въздуха с прах до задушаване, докато Александра и мъжете връзваха конете към фургоните. Когато успяха да се качат в едната от колите, другата вече се виждаше като неясна сянка между облаците прах.
Вятърът виеше около фургона и удряше по брезентовото покривало, а Александра и мъжете седяха, покрили с одеяла главите си, за да могат да дишат. По лицето й се стичаше пот от задушаващата горещина под одеялото в очакване пясъчната буря да свърши. Часове по-късно, когато вятърът утихна, вече беше станало твърде късно, за да продължат, а и липсваше един кон.
Голяма част от следващия ден бе загубена в опитите им да открият коня. Руъл смяташе за загуба на време да го търсят, но независимо от неотложната нужда да стигне до фермата, Александра настояваше да направят още усилия, за да не загине бедното животно от жажда или да бъде убито от дивите кучета динго. По обяд, след като единият от чираците за малко да се изгуби, докато го търсеше, тя се предаде и те отново поеха надолу по пътеката.
Няколко дни след пясъчната буря пресякоха река Дарлинг. На запад от нея се разрази лятна гръмотевична буря, породена от непоносимата горещина. Тъмни, гъсти масивни облаци превърнаха деня в здрач, изливайки се от време на време в порой от дъжд или градушка. По-често обаче облаците бяха придружавани единствено от поредица светкавици, които подпалваха тревата, и от силния рев на вятъра, който разнасяше пожара.
Гръмотевичната буря предизвика още по-голямо забавяне и Александра, и работниците подслониха конете под дърветата в случай, че започнеше да се сипе натъртваща градушка. Нощем яркочервените контури от пламъците на горяща трева се виждаха понякога в далечината и злокобната тежка миризма на пушек се носеше непрекъснато във въздуха. Тълпи кенгура, емута и други животни минаваха покрай тях и бягаха панически от пламъците, но нито един от пожарите не достигна до пътеката. И въпреки безбройните препятствия, най-сетне пътуването навлезе във финалната си фаза.