Предната вечер, когато Айзък бе споменал кучетата динго и в същото време тя бе зърнала лицето на Юли, Александра се мъчеше да си спомни за един свой разговор около огъня преди години, когато бе говорила с едни аборигени за кучетата динго. Сега споменът изплува ярък в съзнанието й и тя се сети, че това се бе случило през нощта срещу деня на нейната сватба, когато бе разговаряла с Майра Гарити.
С несъвършения си английски Майра бе търсила думи, за да предаде мисълта си, че кучетата динго прочистват земята. Пат я бе чул и според него тя бе искала да каже, че те са чистачи, които поглъщат вредните отпадъци, мършата, но съдържанието, което Майра бе искала да предаде, бе по-дълбоко от това. Тя бе искала да каже, че дивите кучета изяждат онова, което е зло, като го превръщат в добро.
От личен опит Александра знаеше, че аборигените притежават средства за възприемане и други способности, които изглеждаха необясними, но практическата страна на природата й отхвърляше свръхестественото обяснение. Вместо това тя смяташе, че тези неща идват от народната мъдрост и расова памет, произтичащи от прекараните хилядолетия в Австралия, които ги бяха надарили с изострени сетива и по-тясна връзка със земята. Някои от техните вярвания, включително и това за кучетата динго, изглеждаха чисти суеверия.
Но тя искаше да вярва на това, което Майра й бе казала. Поради религиозните си убеждения тя приемаше съществуването на влияния от по-високо място и за нея съдбата бе нещо, което съществуваше реално. Освен това, докато бе сама в Пустошта, тя бе изпитала моменти, в които бе почувствала жизнената сила на земята. С тайнствени качества, които се простираха отвъд физическите характеристики на земята, някои неща в нея не се поддаваха на анализ от практическа гледна точка.
Като яздеше по пътеката покрай овцевъдите, Александра се опитваше да помири противоречивите си мисли. Като по чудо нямаше забавяния и конете усетили, че са близо до дома, се движеха с темпо, което щеше да позволи да стигнат територията на главното стопанство до залез-слънце. Руъл и Юли обсъждаха облачното небе, което предвещаваше гръмотевични бури. До края на деня обаче не се появи никаква буря, а Александра все още се колебаеше.
Когато потеглиха на следващия ден, земите на главната кошара бяха на няколко мили пред тях, Александра все още беше обхваната от вълнение и смут. Най-накрая тя разреши конфликта в себе си. Никога не приемаше пасивно нещастията и винаги бе готова да се изправи срещу съдбата, като предпочиташе да направи нещо, а не да стои със скръстени ръце. Взела решение, тя се замисли как да осъществи това, за което бе говорила Майра. Когато земите на главното стопанство се изпречиха пред тях, тя вече бе решила всички подробности, знаейки с точност какво да направи. Чираците нададоха радостни викове, а Руъл и Юли коментираха помежду си доволни. Дългото пътуване бе свършило.
Като прекъсна забележките им, Александра каза на Руъл какво искаше от него и от останалите мъже. Дори и да бяха разочаровани, те скриха настроението си напълно, тъй като и двамата винаги бяха готови да изпълняват заповедите енергично и всеотдайно.
— В такъв случай не трябва ли да тръгнем веднага, мистрес Керък? — попита Руъл.
— Да, веднага щом вземем нови коне и се приготвим. Нека да вземем фургона с провизиите. Ако имаме нужда от повече храна за три или четири дни, вземете я от склада. Освен това, ще ни трябва един от големите котли, в които топим овнешката лой, както и няколко кирки и лопати. Оставете фургона, в който е моят багаж, и кажете на Кунманара да го разтовари и прибере.
— Много добре. Какво ще правим, мистрес Керък?
— Ще ви кажа, когато стигнем там.
Руъл кимна с глава, сетне се обърна и извика на чираците, които водеха резервните коне, да тръгнат напред. Когато младежите минаха върху конете покрай фургоните с животните, Руъл им каза да яздят напред към кошарите и да подберат нови коне за всеки един от тях, както и впряг за фургона.
Надеждите им за почивка след дългото пътуване се изпариха и единият от тях възкликна разтревожено.
— Затваряй тъпата си уста! — изкрещя Руъл. — Сега, закарайте тези коне в кошарите и изберете други!
Младежите подкараха конете по пътеката в галоп и Александра напълно разбираше как се чувстват. Огромната къща в края на пътя беше спокойно убежище и тя с голямо удоволствие би предпочела да остане там, вместо да потегля отново за нещо, което може съвсем спокойно да се окаже глупава загуба на усилия. Тъмните облаци се сгъстиха още повече и тя бе сигурна, че съпругът й продължаваше да се намира някъде из кошарите, като наблюдаваше за пожари, което я освобождаваше от необходимостта да му обяснява неща, които бяха трудно обясними и за самата нея.