На следващия ден студеното и влажно време се задържа, но въпреки това и последните каменни плочи бяха сложени. Покриха с дъски отворите за прозорците и вратите откъм ветровитата част на сградата и по този начин, най-сетне вътрешността й бе защитена.
На следващата сутрин след проверката, Дейвид изпрати майсторите и чираците, които работеха по покривите, да си съберат багажа и занесе списък с имената им в канцеларията на затворническата казарма, за да вземе разрешителните за пътуване. Освен дежурния по охраната и чиновника, в стаята бяха комендантът и някакъв цивилен гражданин, които ровеха из досиетата на стари каторжници.
Комендантът, капитан Барнит, който беше пред напускане, винаги разговаряше сърдечно с Дейвид, когато двамата се срещаха из лагера. За разлика от реакцията на цивилния мъж, той кимна приветливо на Дейвид. Непознатият — нисък, тантурест мъж на възрастта между трийсет и четиридесет години, облечен в стилен костюм, изгледа Дейвид с презрение, след което продължи да говори тихо с капитан Барнит, докато седяха на масата и преглеждаха досиетата.
От разговора им Дейвид разбра, че човекът е адвокат от Сидней и се казва Джон Фицрой. Бил нает от някакво семейство в Англия по уреждането на недвижимо имущество, свързано с каторжник, който бил изпратен в Парамата. Когато разговорите излязоха извън обсега на темата, свързана с ровенето из досиетата, комендантът спомена едно име, което веднага привлече вниманието на Дейвид.
— Разбрах, че се виждате с млада жена на име Хамънд — каза капитанът. — Тя е адвокатска дъщеря, нали?
— Да, така е — отговори със задоволство Джон Фицрой. — Казва се Александра, а баща й е Невъл Хамънд. Хамънд са семейство с много добри връзки, и имигрираха от Лондон преди няколко месеца.
— В такъв случай ще си оправите положението, оженвайки се за младата дама и влизайки в съдружие с баща й — предположи капитан Барнит.
Адвокатът повдигна вежди и поклати рамене.
— Сегашното ми положение не е незадоволително и въпреки че с госпожица Хамънд се виждаме съвсем често, съдружието с нейния баща е съвсем отделна работа. Клиентите ни са напълно различни.
— Искате да кажете, че той не се ограничава единствено с делата на „недостъпните“ — прекъсна го грубичко капитанът. — Е, да, много от бившите каторжници са богати и не са такива тежкари, като онези от аристокрацията „бунип“, когато трябва да си развързват кесията с пари, за да получат онова, което искат. Освен това, — добави той със смях, сочейки към досиетата — с кого се занимавате в момента?
— С клиент в Англия — отговори ледено Фицрой.
Капитанът се засмя весело на обидчивостта на адвоката и двамата подновиха ровенето си из архивите. Външно Дейвид се контролираше и не реагираше на разговора, докато чакаше чиновникът да напише разрешителните за пътуване. Името, което споменаха, му беше повече от познато, защото мъжът, когото беше заварил със съпругата си, се наричаше Уесли Хамънд. По време на процеса Дейвид беше чул, че фамилията Хамънд от Йоркшиър имаше роднини в Лондон, като един от тях беше адвокат.
Най-накрая чиновникът попълни документите и ги подаде на Дейвид, който излезе от канцеларията. Споменаването на името на фамилията Хамънд възкреси в съзнанието му горчивата поредица от събития — катаклизмите съсипали живота му. Болезнените спомени се съживиха с нова сила, а ведно с тях и смазващата болка от деформираната, предизвикваща агония любов към бившата му съпруга.
Дейвид занесе документите на майсторите и ги изпрати заедно с чираците към Сидней, въпреки дъжда. След това се върна на обекта, където се хвърли да работи. След като обиколи сградата да провери дали няма някакви проблеми, той започна да мъкне трупи към ямата за рязане, като се опитваше да потисне спомените с изнурителен труд. Мъкна тежките трупи, докато най-сетне го заболя цялото тяло и умът му се притъпи от умората.
Следващият ден беше неделя, ден, от който Дейвид винаги се плашеше, защото губернаторът го бе обявил за празник, в който всякаква обществена работа спираше. Неделите даваха възможност човек да се усамоти, но макар и да намираше това за напълно задоволително, все пак по-важно за него бе да има работа, която да ангажира ума му и да го кара да спи дълбоко. Целия ден работи на обекта, носеше дървен материал и подреждаше каменните блокове, поддържайки изтощително темпо чак до вечерта.