Тревата пламна веднага щом приближиха запалена кибритена клечка, като подпали и дървата, а засилващият се вятър правеше течение през цялата пещ. Мъжете поставиха въздушната фуния на място, като широкия й край бе насочен срещу вятъра, а по-тесният — към отвора за всмукване на въздуха. Течението вътре в пещта се превърна в сгъстена въздушна струя, а димът бавно се измъкваше от отвора за изгорели газове, като се превръщаше в гъст пушек, който се издигаше високо над земята.
Внезапно вятърът премина в хала и бурята връхлетя с бясната сила на пращящи светкавици и заглушаващи гръмотевици. Щом завързаха въздушната фуния към коловете, Руъл викна на младежите и им показа колибата. Те побягнаха благодарни, и изглеждаха сякаш се движат на пресекулки поради светлинния ефект на пейзажа, който се променяше непрекъснато между здрач и заслепяващ блясък от светкавиците.
Назъбена мълния разцепи небето, като се спусна от облаците към един самотен евкалипт на няколкостотин ярда от тях. Дървото се разцепи на две, а наоколо се разхвърчаха тлеещи трески и кори от него, а трясъкът от падналия гръм бе толкова силен, че имаше въздействие на физически удар. Парчетата кори паднаха на земята и подпалиха тревата, като пожарът бързо се разпространяваше, блъскан от ревящия вятър. Мъжете приключиха с въздушната фуния и погледнаха отчаяно към огъня, когато започнаха да падат тежки дъждовни капки, които бързо преминаха в пороен дъжд.
Мъжете се засмяха от облекчение, а Айзък и Юли побягнаха към колибата под дъжда, докато Александра си обличаше мушамата.
Руъл се поколеба и се обърна към нея:
— Може би ще е по-добре да остана тук, мистрес Керък — предложи той.
— Не, всичко ще е наред, Руъл. Отивай с другите в колибата.
Той докосна шапката за поздрав и се отправи нататък, а Александра седна в брезентовата палатка. Щом огънят минеше през плътно наредените дърва в пещта, в дъното на дима, излизащ от отвора за изгорелите газове се появяваха пламъци. Те постепенно се издигаха все по-високо и по-високо сред дима, докато най-сетне от отвора забълваха буйни пламъци огън, шибани от вятъра.
Привечер първоначалната сила на бурята вече бе преминала и мълниите проблясваха в далечината. Пещта буботеше от преминалата през нея страхотна буря и излъчваше изгаряща топлина. Дъждът, който падаше отгоре й, моментално се изпаряваше, като огненият стълб, бълван от отвора, осветяваше парите, които вятърът въртеше на талази.
Загледана как парата се разделяше на тънки струйки, които отлитаха в мрака, Александра беше изключително доволна. В адското сърце на пещта, тленните останки на бандитите намираха своя заслужен край, така както душите им се мъчеха във вечните пламъци на ада. Всичко това и даваше усещане, че най-сетне е успяла, протягайки се назад във времето да постигне своето отмъщение.
От дъжда и мрака изскочи единият от чираците, понесъл канче с чай и чиния с храна, като ги предпазваше от дъжда с друга тенекиена чиния. Александра хапна, след което се зави с одеялото. Целта, която я бе изпълнила с тази невероятна енергия, наближаваше своя край, и тя позволи на умората да се спусне върху нея, подобно на огромна тежест, а потропването на дъждовните капки я унасяше в сън. Не след дълго пред затворените й клепачи, ярките пламъци от отдушника на пещта се превърнаха в слабо сияние.
Малко преди изгрев-слънце вятърът вече стенеше слабо и жално, докато минаваше през пещта. Александра се събуди от печалния му стон, както и от облака разсеяна зловеща светлина в дъждовния мрак, като парата, която се издигаше на талази над пещта, осветяваше като образуваше ореол около нагорещените до бяло въглени, които светеха през отвора за изгорелите газове.
Като се уви с мушамата, Александра излезе от палатката. Развърза въжетата, които придържаха въздушната фуния към коловете, след това я завлече встрани, така че пещта да започне да се охлажда. Когато след няколко минути гъстият мрак започна да се повдига, единият от младежите й донесе чиния с каша и канче с чай.
Докато закуси, започна да просветлява и светлината премина в сив влажен изгрев, а мъжете се заловиха за работа. След като разглобиха въздушната фуния, те използваха коловете като лостове, с които откъртиха чимовете от пещта. Парчета пръст се бяха опекли и втвърдили като камъни, а тревата по повърхността им се бе сбръчкала до чупливи парченца. Докато останалите разкриваха пещта, Юли отсече и подкастри висока фиданка, която имаше широк клон ниско долу на стъблото си.
Като присвиваха очи срещу съсипващата горещина на нажежените въглени, мъжете спуснаха фиданката в рова и закачиха дръжката на котела на клона долу и го повдигнаха. Дъждът засъска и ставаше на пара, щом се докоснеше до горещия метал. Всички се дръпнаха на безопасно разстояние от огромния черен котел, докато мъжете го поставяха близо до рова.