Александра въздъхна, изпълнена със съжаление, и обърна коня си в посока на къщата.
— Знаех, че ще има, Дейвид, но толкова исках да бъда с нея от началото. Нищо не може да се направи, но мога да отида сега при нея.
Дейвид кимна с глава, докато конят й се отдалечаваше, след това се засмя и извика подир нея:
— По-добре да не напускаш никога вече! Това е последният път, когато те изпускам от очи!
Александра се смееше, докато му отговаряше и му обеща, че ще стои при него, след това отново остави коня да препуска. Не след дълго сред тропота на копитата тя чу звуците от ритуала на аборигените, които вятърът разнасяше. Тъжните стонове, ведно с ритмичното тракане на пръчките и с гласовете хармонираха в монотонно пеене, което предизвика у Александра спомени за раждането на нейните деца, както и за други събития, които за аборигените се бяха оказали важни.
В подножието на хълма конят й се опита да завие към оборите. Като дърпаше едната юзда, тя насочи коня нагоре по склона. Когато стигна до алеята с дърветата, която водеше към къщата, тя видя Джонатън седнал на стълбището пред нея. Той слезе и се приближи да помогне на Александра да слезе от седлото, докато тя дърпаше поводите.
— Чакам тук цял ден, майко — каза той тревожно, докато тя слизаше, — и никой нищо не ми казва. Ще влезеш ли да видиш и да ми казваш понякога как е Катрин?
— Сигурна съм, че е добре, Джонатън — увери го Александра. — Това, което тя прави, е толкова естествено, а самата аз съм родила три деца, не забравяй.
— Моля те, мамо — настояваше той. — Трябва да зная.
— Много добре — предаде се тя, развеселена. — Ако ще продължи още дълго, ще ти кажа.
Той се усмихна с благодарност, като стисна нежно ръката й и я целуна, след което Александра влезе в къщата. Докато прекосяваше входното антре и изкачваше стълбите, къщата й се стори прекалено тиха. Не се чуваха никакви звуци на болка и усилие, които придружават идването на бял свят на нов живот. Но когато тръгна по коридора чу бебешки плач. Тя спря за миг пред вратата, изричайки мълчалива молитва, след това я отвори.
Четирите жени стояха до умивалника и къпеха плачещото бебе, а красивото лице на Катрин, която лежеше в леглото, бе белязано от умората и изтощението и носеше белезите на болката. Лицата на жените не показваха нищо, въпреки че всички те бяха уморени след деня, прекаран в напрежение и тичане насам-натам. Още когато Александра тръгна към умивалника, Катрин я видя и помаха с ръка. Александра се втурна към снаха си и я улови за ръката.
Като се наведе над леглото, Александра целуна младата жена.
— Катрин, съжалявам много, извънредно много, че не бях тук — каза й тя. — Върнах се в минутата, в която бе възможно, но очевидно не достатъчно бързо, за да дойда точно навреме.
— Вие не можехте да родите бебето вместо мен — отговори Катрин, като се усмихна изнурено. — Аз съм много щастлива, че сега сте тук.
Александра се усмихна, като отметна гарвановочерните коси от лицето на Катрин.
— Не повече от мен. Толкова съм щастлива, че съм с теб, скъпа моя. Как се чувстваш?
— Достатъчно добре, но изтощена. Може ли да видя бебето си, моля ви?
— Да, ще ти го донеса, след това ще ида да кажа на Джонатън, че може да дойде при теб за няколко минути. После ще трябва да си почиваш.
Катрин кимна, като се усмихваше сънено. Александра отново се усмихна, след това тръгна към умивалника, където Марта повиваше бебето с меко одеялце. Загрижена и изпълнена с нетърпение, Александра прекоси стаята и Марта й подаде бебето.
Когато го взе, за миг Александра изпита ужас, тъй като усещането, което имаше, докато държеше телцето му, бе същото като онова, което си спомняше от кошмара. Тя си наложи и погледна надолу, като повдигна одеялото. Беше красиво момиченце без никакви белези. Главичката му бе обрамчена с черна коса, подобна на тази на Катрин, но дребните, сладки черти на личицето му напомняха твърде много на Джонатън като новороден.
Обзета от слабост, облекчение и чисто, пълно щастие, Александра занесе бебето до леглото. Сложи го до Катрин и ги погледна — младата жена и нейното дете бяха изключително красива гледка заедно. После, докато Марта и останалите жени подреждаха стаята, Александра излезе, за да извика Джонатън и да съобщи добрата новина за внучката си.
Сама в дневната, тя се отдаде за миг на радостта и по лицето й потекоха сълзи на щастие. Продължаваше да се съмнява дали това, което бе извършила, е успяло да промени нещо. Тя обаче знаеше, че след десетилетия следите от зловещото присъствие на Енос Хинтън завинаги бяха изчезнали от живота й. Дори нещо по-важно, позорното петно на неговата покварена кръв не представляваше повече заплаха, тъй като не се бе проявило в новото поколение.