Обзе го чувство за огромно щастие, прекалено голямо, за да може да го задържи. В момчешки порив вдигна ръце високо над главата си, започна да крещи и да вика с цялата сила на гласа си, за да извести света за своята радост. За първи път от онзи горчив ден, когато бе разбрал за изневярата на жена си, той беше в състояние да мисли за нещата, които бяха отвъд настоящето.
Отново за него имаше бъдеще, изпълнено с обещания. Един напълно нов и чист живот сякаш се откриваше наоколо му, докато вървеше, почти подтичвайки, надолу по пътя. Слънцето изглеждаше по-ярко през този зимен юлски ден, крясъците на птиците по-оживени и радостни. Оглеждайки се ту на едната, ту на другата страна, той се потопи в пейзажа, като бързаше да стигне реката.
След като мина и покрай последната ферма, отново изпита усещането за необезпокоявана от никого самота. По широката, плодородна речна долина бяха накацали кошарите, като най-близките къщи и хора се намираха на много мили далеч от тук. Тясна пътека се отделяше от пътя на юг, като се промушваше през гъстите дървета покрай реката.
Въпреки че пътеката бе доказателство за съществуването на хора недалеч от тук, на Дейвид мястото му изглеждаше съвсем диво. Беше пълно с диви животни и птици, които той никога преди не беше виждал. Дребни и по-големи кенгура подскачаха пред погледа му, други двуутробни животни се стрелкаха в храстите. Малки животни, наподобяващи летящи катерички, скачаха между дърветата, а други представители на животинския свят мърдаха из шубраците.
Зелени облаци от вълнисти папагалчета кръжаха във въздуха, толкова гъсти, че хвърляха сянка върху земята. Сякаш покрито с тебеширенобели цветове изглеждаше едно евкалиптово дърво, върху чиито клони бяха накацали ята от бели какаду. Жълтите гребени на птиците щръкнаха нагоре, когато Дейвид се приближи към тях и след това те изхвърчаха, вдигайки огромна олелия. Безкрайно разнообразие от други шарени пъстри птици пееха и прехвръкваха измежду дърветата.
Слънцето залязваше, когато Дейвид навлезе в горичка от дървета и храсти близо до пътя. Настъпваше вечерният студ и той събра съчки и парчета кора от евкалиптите, с които си направи подслон, сетне намери суха, разпадаща се кора за прахан и като използва кремък и желязо, си запали огън.
С огъня, който лумтеше отпред, подслонът стана приятно топъл. Щом се стъмни, Дейвид огладня, но блаженството му беше далеч по-задоволяващо, от каквото и да е количество от най-вкусната храна. А огънят, който с излъчващата топлина и весели пламъци гонеше мрака, му действаше успокоително, проникваше дълбоко в него, чак до първичните му инстинкти.
Загледан в огъня, Дейвид си мислеше какво трябва да стори. Губернаторът почти му беше обещал свободата, която сега придоби първостепенно значение за него. Единственият поминък в планините на безлюдния запад беше овцевъдството, така че той трябваше да се научи да отглежда овце и друг добитък. След това трябваше да работи, да събере пари, и да си купи стадо и други неща от първа необходимост. Всичко това изискваше време, но на 26 години животът отново беше пред него.
Най-накрая Дейвид се настани удобно и заспа. Когато към утрото огънят угасна, превръщайки се в пепел, Дейвид се събуди от проникващия студ. Излезе от убежището си и тръгна нагоре по пътя, като се движеше бързо, за да се стопли. Когато пред погледа му се показа селото, той имаше чувството, че се връща в мрачен и страшен затвор.
Лагерът на каторжниците беше потънал в тишина, като единственият признак за живот беше пушекът, който излизаше от комина на готварницата. Дейвид отиде в сградата на банята, след което влезе в готварницата. За разлика от обичайната си врява, тя беше напълно пуста. Каторжникът готвач, който трябваше да раздава храната, седеше на една маса, отпуснал глава върху ръцете си, изтощен от препиване. Той посочи към тенджерите с храна и каза на Дейвид да се обслужва сам.
Тъй като не беше ял нищо от предната сутрин, Дейвид взе няколко парчета хляб и осолено свинско месо. Седна на една маса и след като свърши с яденето, отиде до готвача.
— Имаш ли картофи?
— Ей там, отзад са — измърмори мъжът, сочейки към кухнята, без да вдига глава. — Взимай, по дяволите, каквото искаш.
Дейвид влезе в мрачната кухня, където цареше пълен безпорядък. Една широка лавица беше запълнена с кошници картофи, в ъгъла имаше бурета с осолено свинско и говеждо, а самуни хляб бяха натрупани върху една маса. Дейвид откри една малка кошница, в която сложи вътре парчета свинско и говеждо месо, после напълни джобовете си с картофи и взе един самун хляб.