Жената кимна утвърдително и усмивката изчезна от лицето й, докато правеше реверанс, а Джон се поклони високомерно. Александра извади пакета с бебешки дрешки от колата и го подаде на жената, чиято сърдечна усмивка отново се появи върху лицето й.
— Нямаше нужда, мистрес Александра — каза тя, — толкова съм ви признателна. Най-вече за това, че ви виждам отново. Заповядайте, влезте.
— Мога да остана съвсем за малко, колкото да видя бебето — обясняваше Александра, като се извиняваше. — Имахме неприятност с двуколката, която ме забави, а мама ще се тревожи, ако закъснея много. Къде е Том?
— Излезе преди малко да нагледа кравата — отговори Лавиния, поглеждайки към обора. — А, ето го. Навярно е чул колата.
Висок, дългурест мъж в домашнотъкани широки панталони вървеше към къщата и върху загорялото му от слънцето лице се появи широка усмивка, докато сваляше шапката си.
— Добър ден, мистрес Александра — каза той. — Много ми е приятно да ви видя отново.
— И за мен е удоволствие да те видя пак, Том. Мисля, че не познаваш моя кавалер Джон Фицрой. Джон, да ти представя Томас Дилейни.
Мъжете си размениха обичайните любезности, като Джон с усилие се опитваше да се прави на учтив. Александра каза на Том, че им трябва нещо, с което да закрепят колелото на двуколката.
— А, трябва ви болтче, мистрес Александра — отговори той. — В бараката с инструментите имам много от тях. Ще сложа едно на колелото.
— Благодаря ти, Том. Джон, след малко ще се върна.
Той кимна и отиде в двуколката да чака Александра, която последва Лавиния в къщата. В топлата, безупречно чиста кухня бебето спеше в люлка, сложена до саморъчно скованата маса. Александра се усмихна радостно, наведе се над люлката и докосна нежно личицето на бебето.
Лавиния взе вода с черпака от една кофа и я сипа в чайника, след което го постави на решетката над огъня да заври.
— Поне за един чай ще трябва да имате време миличка — заяви твърдо Лавиния. — Дайте си палтото, иначе няма да имате голяма полза от него, когато отново излезете навън на студа. Виждам, че за успокоение на баща ви, продължавате да излизате с онзи, дето чака вън.
Сваляйки палтото си, Александра направи лека гримаса и кимна с глава. Най-меко казано, отношенията с баща й бяха трудни, защото вътрешната й необходимост да участва в полезни дейности, винаги се сблъскваше с неговото желание, тя да не бъде толкова независима. Той бе стигнал дотам, че насърчаваше връзката между нея и Джон, а тя приемаше това, за да избягва излишните спорове.
— Джон не си прави никакви илюзии относно чувствата ми — каза тя на Лавиния, докато й подаваше палтото си. — Ние сме светски приятели и нищо повече.
— Той се опитва да преодолее съпротивата ви, миличка — предупреди я загрижено Лавиния, докато поставяше палтото в ъгъла на стаята. — Трябва много да внимавате и да не му го позволявате, защото вие заслужавате нещо по-добро. И Надявам се, че майка ви и баба ви са все така добре със здравето?
Александра седна на масата и отговори, че са добре. След това започна да разказва на Лавиния за всеки от семейството, а жената оживено сновеше из кухнята и приготвяше чая. Докато разговаряха, бебето проплака и Александра нежно залюля люлката.
Погледна през прозореца и видя Том, коленичил до колелото на колата да слага болта. Мислите за непознатия, когото бе срещнала на пътя, внезапно изплуваха в съзнанието й. Тя се сети, че всичко, което имаше някаква, макар и далечна асоциация с него, я караше да мисли за този мъж. Щом се сетеше за него, после вече й беше трудно да отпъжда тези мисли.
В паметта й изплуваха неясни спомени от изминали години и тя ги сподели с Лавиния.
— Нямахме ли една готвачка в Англия, която обичаше да повтаря някаква поговорка, нещо за непознати и как човек не може да ги забрави? — попита тя. — Мисля, че името й беше Корлис.
— Не, скъпа, това беше Дарси Хъбъл — отговори Лавиния и сложи чашата чай на масата. — Чакай да се сетя, как беше? Аха. „Ако срещнеш непознат, който мислите ти населява, трябва малко да изчакаш, и не ще да бъде непознат тогава“. Това повтаряше Дарси.
Александра кимна с глава, погледна към бебето и продължи да го люлее.
— Да, така е — съгласи се тя замислено. — Това обичаше да повтаря.
Четвърта глава
— Добър ден, аз съм Франк Уилямсън.
Дейвид спря на пътя, отвърна на поздрава и се представи. Откакто започна да ходи при реката, всяка неделя той срещаше този мъж в теглена от кон каруца. С груби работни дрехи и шапка на австралийски говедар с периферия, обърната нагоре в единия край, преди години Франк Уилямсън навярно е бил едър, широкоплещест мъж. Той се бе смалил с годините, дългата му брада и мустаци бяха изцяло побелели, но погледът му беше все още жив и младежки.