— Нямам нищо против, но не виждам как бих могъл. Само докато стигна стопанството ти, част от деня ще е вече минала. А и ще трябва да се връщам в Парамата навреме, за да събера работниците си в понеделник сутринта.
— Това лесно може да бъде разрешено. От доста време си мисля да ходя при жената и синовете в събота вместо в неделя, което ще е по-добре за всички. Така ще започна да правя и на връщане през Парамата в събота вечер, можеш да ме чакаш и да дойдеш с мен до стопанството. В неделя вечер можеш да вземеш кон оттам и да се върнеш в Парамата, а някой от овчарите може да дойде с теб, за да го върне обратно.
Дейвид затегна веригата, после се обърна към стареца на бледата жълта светлина на фенера. По време на разговора им до огъня между двамата мъже се бе зародило едно истинско приятелство, но Дейвид чувстваше, че предложението, което овцевъдът му бе направил, го задължава много.
— Предложението ти е повече от любезно, Франк — каза му той, — но ми се струва, че си създаваш голямо главоболие с човек, който ще ти работи само един ден в седмицата.
— Зависи кой е този човек, Дейвид — отговори твърдо Франк. — Това ще бъде от полза и за двама ни и е нещо, което искам да направя. Стигнал съм онзи период в живота, когато човек може да си позволи да прави онова, което желае, а освен това… — той млъкна, сетне се засмя: — Странното е, че Пат и ти сте напълно различни един от друг, но в същото време си приличате много. Пат ми признава заслугата, че му помогнах да започне, а аз искам да направя същото и за теб.
Дейвид се поколеба, след което се съгласи.
— Добре, Франк. Няма нужда да ти казвам колко съм ти признателен, знаеш, че това ще е от голяма полза за мен.
— За двама ни — поправи го Франк. — И така, ще те чакам идната събота вечер в Парамата.
Двамата мъже си стиснаха ръце, след което Франк се качи тромаво в каруцата заедно с фенера. Возилото потегли и Дейвид гледаше как петното жълта светлина ставаше все по-малко. От физическа гледна точка, мислеше си Дейвид, той щеше да бъде на същото място, където бе прекарал предишните недели, но от друга страна, в резултат от запознанството си с Франк, правеше гигантска крачка към неизследваните земи на Пустошта.
Следващата събота, щом здрачът се спусна рано в края на един ветровит облачен зимен ден, Дейвид посрещна Франк на пътя в края на Парамата. Старецът се усмихваше щастливо и Дейвид беше също така доволен да го види отново. Те се поздравиха сърдечно и Дейвид сложи одеялото и другите си вещи зад седалката, качи се в каруцата и седна вътре.
Каруцата се движеше бързо по пътя, конят тичаше в тръс, а Франк разказваше перипетиите си. Бил сред осъдените на едни от първите кораби, изпратени да установят колония в Австралия, известни като Първа флота, пристигнали през лятото на 1788 година. Началните години били трудни, лоша реколта, корабите с продоволствия пристигали със закъснение и това причинило глад, както и недостиг на облекло и други стоки от първа необходимост.
След като Сидней постепенно започнал да се формира, Франк бил един от хората, изпратени да създадат селище в Парамата, тогава известна под името Роуз хил. С неуморен тежък труд, той заслужил земя, която да му бъде отпусната след излежаване на присъдата, и си избрал териториите, на които сега се намираше стопанството му при река Нипиън. Вече женен, той се установил, станал фермер и гледал овце като стадото му бързо се увеличило от няколко десетки на няколкостотин глави добитък.
Овцете, мериносова порода, внесена от Кейптаун, се оказали удачен избор за отглеждане. Когато първите големи доставки вълна от стадата в колонията стигнали в Англия, вносът на дълговлакнестата вълна от мериносовите стада в Испания току-що бил прекъснат поради Наполеоновите войни. Вълната се котирала на висока цена и Франк, и останалите овцевъди изоставили всичко останало и се съсредоточили изцяло върху отглеждането на овце.
След като стадата му се увеличили до хиляда овце, Франк се опитал да получи още земя. В околностите на река Нипиън нямало свободни места, а други овцевъди били прекосили отвъд Сините планини, за да установят стопанства близо до първите къщи на сегашния Батхърст. Когато над стопанството му надвиснала заплахата да остане без необходимите пасища, Франк напуснал мястото заедно със семейството си, овчарите, конете, кучетата, натоварените с продукти фургони и половината овце. Като подкарал бавно животните на запад, оставяйки ги да пасат по пътя, са му трябвали цели осем месеца, за да стигне до желаната земя.