След като се нахраниха, Дейвид и мъжете излязоха навън и седнаха на пейките на верандата пред готварницата. Готвачът изнесе фенер, за да запалят лулите си, а към тях се присъедини и Фред. Разговаряха още около час, докато от мрака ги връхлетяха насекоми, привлечени от светлината на фенера.
Около огньовете до колибите на аборигените надолу по ручея, забръмчаха нежни звуци на диджериду, които преминаваха в монотонно пулсиране от издигащи се и падащи тонове. Те бяха придружавани от енергичното тракане на ритмични палки, които потрепваха в такт, а миг по-късно към тях се добави и монотонното съгласувано пеене на женски и мъжки гласове. Звуците се сливаха в кадифено, хипнотизиращо цяло.
— От доста време насам, това е първото коробори — каза Фред на Дейвид. — Интересно каква е причината.
— Може би някой е умрял — предположи един от мъжете тъжно. — Всеки път, щом някой умре, те правят коробори.
— Не съм чул някой да е умрял — отговори Фред. — Освен това, тази не е единствената причина за коробори. Те празнуват по този начин и когато се роди дете, и по ред други причини.
Той се изправи, като се прозяваше.
— Май ми е време да си лягам. Ще се видим утре, момчета.
Щом той си отиде и останалите мъже напуснаха верандата и Дейвид тръгна с тях. В бараките дървените сгъваеми легла бяха покрити с няколко пласта овчи кожи и Дейвид заспа, заслушан в песента на аборигените.
На следващия ден Дейвид разгледа базата и сградите в нея, наблюдавайки как се извършва цялата дейност. Докато пресичаше широкия двор между навеса за стрижене на овце и къщите, Дейвид срещна Майра Гарити, която беше тръгнала с кошница към градината да набере зеленчуци.
Стройна, на малко повече от двайсет години, тя беше със същата шапка, каквато носеха овцевъдите, беше облечена в дочена блуза и пола, но държанието й я правеше по-ефектна, отколкото която и да било светска дама, украсена със скъпи тоалети и бижута. В своето собствено царство тя беше горда и величествена, въпреки дълбокия белег върху челото й.
Тя поговори с Дейвид няколко минути на развален и със силен акцент английски.
— Франк Уилямсън, добре? — попита тя.
— Когато го видях за последен път, беше добре — отговори Дейвид — и ме помоли да предам неговите най-искрени поздрави на вас и вашите деца.
— Добре, добре. Бараки и храна, добре?
— Отлични са и аз съм крайно благодарен за гостоприемството.
Тя се усмихна и кимна енергично, продължавайки пътя си.
— Приятен ден.
Дейвид отговори, повдигайки шапката си, сетне продължи да разглежда имението. Докато той беше в обора за кравите и воловете, откъм юг се зададе конник и мъжът, който работеше в обора, каза, че това е Пат. Дейвид се върна в бараката, за да извади пощенската чанта от вързопа си, след което отиде в конюшнята, където Пат разседлаваше коня си и разговаряше с Фред.
Дейвид беше виждал само няколко мъже огромни като него, но двамата с Пат бяха еднакво високи и теглото им беше с няколко фунта разлика. Между трийсет и четиридесетгодишен, с гъста, добре подрязана брада, която отчасти закриваше изсечените като гранит черти на лицето му, напълно хармониращи със спокойния поглед на сините му очи, той беше целият покрит с прах, а в ръцете си държеше навит скотовъдски камшик, който изглеждаше като част от него. Беше сдържан мъж, който бързо можеше да стане рязък и безцеремонен, но щом двамата с Дейвид се погледнаха, между тях мигновено се установи взаимно уважение.
След като се ръкуваха, те размениха приятелски поздрави, а Дейвид накратко обясни целта на своето посещение тук.
— Франк Уилямсън ми каза, че тук ще ми хареса — продължи той, — и се оказа, че е бил абсолютно прав. Той ми предложи да дойда тук и да разговарям с вас.
— Радвам се, че сте послушали съвета му — отговори Пат. — Той добре ли е?
— Добре се справя, като се имат предвид годините му, а както знаете, те не са малко. В чантата има писмо за вас от него.
Пат отвори чантата и прегледа пощата вътре, като подаде няколко писма на Фред.
— Тези са за хората в главната кошара — каза той. — Има писма и за онези, които са по пасбищата, така че който им кара продоволствието следващия път може да им ги занесе.
Той затвори чантата и отново се обърна към Дейвид.
— Заповядайте на вечеря вкъщи.
— О, благодаря за поканата. Има още нещо. Франк ми каза, че имате пълномощия като мирови съдия, а на идване убих един разбойник. В него намерих документи и лични принадлежности, които ще трябва да ви предам.