Не след дълго те се върнаха в лошо настроение, а Краули беше съвсем ядосан. Той искал да нападнат пътниците, но Хинтън отказал, тъй като ездачите били въоръжени. Докато се караха, описвайки пътниците като мъж и жена, които вървели на юг по пътеката, Александра разбра, че двамата Макартър току-що са минали на път за вкъщи.
Тя въздъхна мълчаливо, като се разкайваше дълбоко в себе си. Ако съдбата беше по-милостива, в този момент тя щеше да язди заедно с тях и да си бърбори щастливо с Елизабет. Или, призна си тя честно пред себе си, ако бе преценила правилно, сега щеше да чака пристигането на Елизабет в Камдън парк.
Разбойниците започнаха да се стягат за път, като Краули и Снайвли подреждаха багажа, а Хинтън развързваше Александра. След това, той отиде до коня й и развърза дамското седло, захвърли го на земята и се обърна към нея.
— Няма кой да ти угажда на прищевките сега — изръмжа той, — така че поразмърдай мързеливия си задник и за разнообразие се погрижи за себе си. — Той посочи към един от конете. — Сложи седлото на онзи кон и гледай да не се мотаеш.
Петте коне бяха млади животни, но в лошо състояние поради неправилно гледане, а кльощавата, изтормозена кобила, която той й посочи, беше в най-ужасно състояние. Александра занесе седлото до животното, а в това време мъжете обсъждаха какво ще правят през нощта. Смятаха да нападат няколко ферми, след което да избягат в скривалището си, някъде на запад в Сините планини.
След като оседла коня, Александра се качи на него. Щом мъжете станаха готови, Хинтън завърза ръцете й на гърба, като я предупреди мрачно да не се опитва да бяга или да вдига шум, след което тръгнаха. Снайвли се движеше на около сто ярда пред тях, за да наблюдава за евентуални пътници, Хинтън водеше коня на Александра, а Краули ги следваше с двата товарни коня.
През останалата част на следобеда те вървяха нагоре по пътеката в бавен ход, като мъжете бяха готови да се шмугнат между дърветата всеки момент, при опасност да бъдат забелязани. На свечеряване Хинтън извика Снайвли и му каза да се присъедини към Краули, след това засили коня в лек галоп. Щом се стъмни, Хинтън отново забави коня по тъмните отсечки, където пътеката се виеше през гората.
Тъй като в тъмното мъжете не можеха да видят какво прави, Александра оставяше следи, които можеха да послужат на хората, които щяха да тръгнат да я търсят. Тя беше сигурна, че градинарят в Камдън парк ще прати хора да я спасяват и те щяха да забележат оставената върху земята чантичка. Със завързани зад гърба й ръце, тя дърпаше края на скъсаната на кръста й рокля и през две-три мили късаше малко парче от пъстрия муселин, и го хвърляше върху пътеката.
Почти два часа след залез-слънце, те бяха близо пътя между Парамата и Батхърст. Хинтън сви между дърветата, където слезе от коня и задърпа Александра от седлото й. Завърза я за едно дърво, докато останалите мъже вързаха коня й и товарните животни. След това разбойниците със своите коне излязоха от гората и тръгнаха нагоре по пътя за Парамата. Александра се дърпаше насам-натам, за да се освободи от въжетата, но се отказа, като разбра, че е безполезно.
Сама в мрака, заобиколена от нощния шум на гората, тя си мислеше за ужаса, който цареше в семейството й. Майка й и баба й вече трябва да са полудели от безпокойство, докато баща й и брат й яздеха в нощта към Камдън парк. Там те щяха да научат достатъчно, за да бъдат потвърдени съмненията им, но не можеше да се направи нищо, преди да настъпи утрото на следващия ден.
Като се измъчваше вътрешно от угризение на съвестта, Александра си даваше сметка, че животът й е опропастен. Дори ако въжетата бяха не толкова добре завързани и тя можеше да избяга и да намери пътя към семейството си още тази нощ, нещата никога вече нямаше да бъдат същите. Злите езици щяха да я одумват за това, което се бе случило с нея, докато е била задържана, хвърляйки сянката на позора върху името й.
Поради същата причина, ако тя бъде спасена или успее да избяга през следващите няколко дни, тя знаеше, че баща й навярно щеше да я върне обратно в Англия. Тя толкова много беше искала това, но не и с цената на един опропастен живот. Несправедливостта на ситуацията я изпълваше с безпомощна ярост, а най-оскърбителното и унизително в случая бе, че тя си даваше съвсем ясна сметка, че можеше да избегне нещастието, ако беше преценила правилно.