Като наблюдаваше как изчезват от погледа й зад хълма, от облекчението Александра почувства слабост, но едновременно с това и радост. След мъките, които бе преживяла, тя не вярваше, че е успяла да се измъкне от разбойниците. Първата й реакция бе да изпълзи навън от дупката и да се затича към Батхърст, но се сдържа и започна да премисля какво да прави.
Въпреки че не беше уверена за разстоянието до селото, тя беше сигурна, че ще й трябват няколко часа, за да стигне дотам. Искаше да пристигне на дневна светлина, но най-вече трябваше да бъде абсолютно сигурна, че разбойниците са напуснали района. След като премисли добре, реши да изчака до обяд. Дотогава мъжете щяха да са далеч, а тя щеше да може да стигне до Батхърст, преди да е паднала нощта.
Задуха слаб вятър и по небето се появиха разкъсани облаци, които предвещаваха дъжд. Час и нещо, след като разбойниците бяха напуснали мястото, Александра изпълзя от скривалището. Оглеждайки се внимателно наоколо, тя не забеляза нищо друго, освен раздвижени от вятъра дървета и прехвръкващи птички. Тръгна да пие вода от ручея, но жаждата й бе преминала от силното желание да стигне до Батхърст, където щеше да бъде на сигурно място.
Тя вървеше забързана към селото през високите треви и храсти, когато си представи как изглежда — мръсно лице, разчорлена коса, разкъсани и зацапани дрехи. Дълбоко в нея говореше измъчен глас, който й казваше, че изобщо няма значение как изглежда сега, когато животът й бе опропастен. Тя престана да му обръща внимание, решена да посрещне смело клюките, подигравките, презрителното отношение и всичко онова, което я чакаше там.
Ветрецът премина в силен вятър и облаците се сгъстиха покривайки небето, а в далечината тътнеха гръмотевици. Дъждът изглеждаше неизбежен и като погледна небето Александра се забърза. В този миг, когато стигна до един гъсталак с храсти внезапно зад него се показа Хинтън на коня, с победоносна усмивка върху грубото му, обезобразено лице и със святкащи очи. Александра замръзна, парализирана от ужас.
Измина дълъг миг на мълчание, докато те се гледаха един друг, вятърът развяваше мръсната му руса коса и брада. Сетне той се засмя саркастично.
— Ти, глупава кучко — присмя й се той. — Наистина ли мислеше, че ще ми се изплъзнеш? От тук до Батхърст има няколко овцевъдни ферми и посетих няколко от овчарите, които се грижат за стадата. Казах им, че жена ми е избягала и ги попитах дали не са я виждали. Никой от тях не беше виждал никаква жена, от което разбрах, че се криеш някъде и чакаш да си отидем.
Като слушаше безчувствена, Александра знаеше, че мъките, които беше изживяла, не бяха нищо в сравнение с това, което й предстоеше. Жестоката му усмивка изчезна, но гласът му стана още по-свиреп.
— Войниците може да разпитват овчарите, с които говорих — изръмжа той, — и могат да се досетят кой съм аз. Така че трябва да прибера другарите си и да изчезна далеч оттук, но ти ще платиш за грижите, които създаде.
Като измъкна въже от седлото си, той й посочи към бивака.
— Марш обратно там.
Мъченията й започнаха отново. Хинтън яздеше зад нея, като я удряше с въжето и оставяше ивици от парещи болки по гърба й. Александра тичаше и плачеше въпреки желанието си, а разбойникът я следваше и продължаваше да я налага с въжето.
Денят беше станал мрачен и предвещаваше буря. Гръмотевиците се чуваха все по-близо и по-често, черни облаци се носеха с вятъра, който брулеше дърветата и храстите. Александра едва си поемаше дъх, но тичаше колкото се може по-бързо, като се опитваше да избегне ударите на камшика и конските копита, които тропаха зад гърба й. Хинтън й крещеше да тича по-бързо и я шибаше с въжето.
Като стигна до ручея, Александра прецапа през него и се заизкачваха нагоре по хълма на отсрещната страна, но Хинтън дръпна юздите на коня си и я заобиколи, заставайки пред нея.
— Сега си свали дрехите — изръмжа той, докато слизаше от коня и го връзваше за едно дърво. — Хайде, бързай, кучко!
Желанието му я накара да се поколебае, понеже се срамуваше да се съблече пред него и това чувство за последно поражение беше по-непреодолимо от страха й. Грубото лице на Хинтън се изкриви в жестока наслада, когато видя страданието й и той скочи към нея, удряйки я разярено с въжето.
— Сваляй си дрехите, евтина кучко! — крещеше той. — Твоята порода е добра да дава команди, а сега ще трябва да се научиш да се подчиняваш. Махай тези дрехи!