— Колко далеч е фермата, за която говориш?
Хинтън вдигна рамене и поклати глава.
— Всичко, което знам е, че е много далече. Това обаче е по добре, тъй като, докато стигнем дотам, гюрултията около нас ще е поутихнала. Мисля, че ще си струва труда. Овцете ще се продадат бързо по два или три шилинга едната, така че хиляда и повече овце ще ни докарат доста пари, които ще ни стигнат за дълго време.
Интересът към идеята нарастваше и Краули съвсем се ентусиазира, когато Хинтън спомена за каква сума става въпрос. Двамата обсъдиха плана, а Александра слушаше ужасена.
Тя си мислеше, че известно време те ще се крият, след това ще отидат до река Хънтър, където можеше да има някакъв шанс за нея да избяга и да стигне до някое село. Сега се оказа, че щяха да се отправят към далечните диви земи на Пустошта и тя щеше да остане пленница на разбойниците бог знае колко време.
Десета глава
През следващите няколко дни неприятната и студена нощ, която Александра беше прекарала върху влажната земя, се превърна в приятен спомен. Колкото по на запад отиваха, толкова по-горещо и сухо ставаше. В Сидней началото на лятото беше приятен сезон, но тук от безоблачното небе през всичките душни часове на деня слънцето сипеше жестоките си лъчи.
Отгоре на всичко пелерината й се бе окъсала съвсем, а някъде по пътя бе изгубила и шапката си. Една нощ тя прерови торбите с дрехи, които разбойниците бяха откраднали от фермите. Откри мъжка шапка и палто и ги взе, за да я предпазват от слънцето, облече ги и нави маншетите на палтото. Това бе твърде рисковано действие, поради непредвидимостта на характера на Хинтън, ала той не каза нищо, когато я видя облечена с палтото и с шапката на главата.
С всяка изминала вечер той връзваше краката и ръцете й явно небрежно, докато най-накрая се отказа, а освен това, не показваше никакво желание да я изнасилва отново. Стана ясно, че похотта му се възбуждаше единствено от вътрешното му желание да наказва и господства и доколкото тя не го предизвикваше и не вършеше нищо, което да го ядоса, той не й обръщаше внимание.
Вечер, докато Хинтън разговаряше с Краули или вниманието му бе заето с други неща, Снайвли я изненадваше, когато е сама, и се опитваше да я закача. Тя се стремеше да избягва подобни ситуации, които щяха да вбесят Хинтън, ако той ги видеше двамата. Тези случки й напомняха, че животът й щеше да се превърне в ад, когато Хинтън я прехвърлеше на другите двама мъже, защото всяка нощ, навярно щеше да бъде насилвана по няколко пъти. В ръцете на Хинтън, тя зависеше от прищевките му и се чувстваше напълно безпомощна.
Една вечер, докато приготвяше вечерята, сред кухненските прибори, тя видя един малък нож и погледна на него по скоро като на оръжие, отколкото като на домакински уред. Сред заграбените от фермите неща имаше пищови, но беше невъзможно да скрие някой от тях под дрехите си. Ножът обаче беше достатъчно малък, за да го пъхне в подгъва на роклята си, където изобщо нямаше да се вижда.
Когато се увери, че бандитите не й обръщат никакво внимание, Александра направи отвор в подгъва на полата си и пъхна в него ножа. Няколко поредни вечери тя го точеше на един камък, докато не стана остър като бръснач. Въпреки че нямаше никаква представа какво може да направи с него, тежестта на ножа в подгъва й внасяше в нея успокоение.
Освен с горещините си, Пустошта се отличаваше и с изобилието си на мухи. При ручеите и потоците към тях се прибавяха и цели облаци от комари. Мъжете псуваха и напразно размахваха ръце, но Александра откри, че може да прогонва досадните насекоми с клон, по който имаше листа, и тя непрекъснато носеше такъв и си вееше с него.
Независимо от обстоятелствата, имаше мигове, в които Александра изпитваше удоволствие от пътуването. Пустошта всяваше страх, това бе жестока земя, изпълнена с опасности, които дебнеха от всички страни, но притежаваше груба първична красота, на която човек оставаше подвластен. Авантюрата да се намираш там, където малцина са били, напълно отговаряше на нейното чувство за необикновеност и за риск. Необятните пространства поразяваха въображението й, а те бяха напълно различни от всичко, което беше виждала до момента, и тя ги намираше за безкрайно удивителни и омайващи.
Разбойниците обаче изпитваха силно отвращение от всичко това. Безкрайните простори и пълната изолираност на безбрежните земи ги потискаха и те ставаха нервни и раздразнителни. Със смесица от презрение и удоволствие тя се забавляваше, когато ги наблюдаваше как реагират подобно на деца, които, за да си вдъхнат кураж, когато минават покрай някое гробище, си подсвиркват уж небрежно с уста. През деня бандитите разговаряха помежду си, като се провикваха силно, а след залез-слънце палеха огън и сядаха съвсем близо до него, като държаха на почтено разстояние от себе си огромната и тъмна паст на Пустошта.