Два дни по-късно се случи нещо, което тя беше предвидила. През целия ден тя и разбойниците бяха вървели по пътеката, без да срещнат вода или ручей. Хинтън псуваше раздразнен и увеличи темпото в лек галоп, но пътят продължаваше да се вие сред сушавия, изпечен от слънцето терен и без никакви признаци за наличие на вода.
Щом се спусна здрачът, тревогата на мъжете в огромната пуста земя излезе на преден план. Те спряха, изградиха бивак край пътя и запалиха обичайния си голям, буен огън. Александра попита Хинтън дали ще искат студена храна, и отскочи встрани, когато той започна да я бие разярен, псувайки и крещейки, че са прекалено жадни, за да ядат.
Докато мъжете седяха мрачни и навъсени край огъня, Александра измъкна тихичко бутилката с вода от торбата с провизии, заедно със сирене и сухари. Като съжаляваше дълбоко, че не може да даде на конете поне глътка вода, тя се върна до одеялото си. След като разбойниците заспаха, тя се нахрани и пи вода, после заспа. На следващата сутрин, тя скри бутилката под палтото си и я върна на мястото й в багажа.
През цялата сутрин, все още нямаше никакви признаци, че някъде наоколо има вода, а слънцето се вдигаше по-високо в безоблачното небе и неподвижният въздух ставаше все по-горещ и сух. Вместо да стрелят по кенгура, мъжете мълчаха мрачно, изпитвайки влудяваща жажда. Удоволствието на Александра от тяхното страдание беше помрачено от съжалението й към конете, по чиито устни беше полепнала изсъхнала пяна, докато те се движеха с мъка.
Рано същия следобед тя забеляза яркозелена растителност между треперещите горещи вълни на въздуха. Не след дълго конете вдигнаха глави и ноздрите им се разшириха, тъй като бяха надушили водата и преминаха в галоп. Озадачени разбойниците коментираха и погледнаха напред, без да виждат нещо по-различно. Най-накрая, когато вече бяха съвсем близо до билабонга, от едната страна на пътеката Снайвли, а после и другите двама го видяха.
Щом стигнаха до билабонга, мъжете се втурнаха и започнаха да пият, но Александра удържа конете, защото можеха да умрат, ако пият много и прекалено бързо. Деветте големи животни бяха обезумели от жажда и тя трябваше дълго да се бори с тях. Хвана юздите и въжетата за спиране и започна да тегли назад животните, след като изпиха няколко глътки вода. Сетне, когато силната им жажда вече премина, тя можеше да ги удържа да пият бавно.
Чак след като напои конете, Александра също пи, после отвори торбата, за да извади сиренето и сухарите. Докато гълтаха настървено храната, Хинтън отвори друга торба, в която имаше стомни с ром, откраднати от фермите. Като подбра съд, в който течността беше по-малко от половината, той изля съдържанието му. Обърна се към Александра и й подаде съда:
— На, вземи и напълни това! И го пълни винаги, когато минаваме покрай места с вода — нареди й той рязко. — Досега трябваше да го правиш, глупава крава такава!
Без да отговори, Александра взе стомната и отиде към билабонга. Коленичи в края на водата, която изглеждаше почти като огледало от отразените слънчеви лъчи. За втори път, откакто я бяха отвлекли разбойниците, тя обърна внимание на това, как изглежда.
Беше се променила до неузнаваемост, лицето й бе покрито цялото със сажди от огъня, а косата й съвсем се бе оплела под прашната периферия на мъжката й шапка. Под тъмното и безформено мъжко сако се виждаше роклята й, мръсна и разпокъсана като парцал. Потопи стомната във водата и я обзе отчаяно желание да бъде свободна. Също толкова силно тя бленуваше да отмъсти за това, което бяха направили с нея.
Няколко дни по-късно, когато си направиха бивак покрай една широка и кална река, те вече разполагаха с разточително количество вода. На запад от нея обаче теренът беше още по-сух, с дълги отсечки между източниците на вода. В крайна сметка на Краули до такава степен му писна да се занимава с кръвожадния спорт да убиват кенгура, че отново постави въпроса за връщането. Постепенно той ставаше все по-настоятелен, като се караше непрекъснато с Хинтън.
Докато една вечер обсъждаха въпроса край огъня, Хинтън се ядоса:
— Престани да хленчиш, Краули! — отсече той. — Вече трябва да сме близо до проклетата ферма.
— От седмици повтаряш това — отвърна му Краули. — Щях да понасям всичко много по-лесно, ако можех от време на време да оправям тази жена! Кога най-сетне ще ми дойде редът?