Легнала само на няколко фута от тях, Александра погледна мъжете и се заслуша по-внимателно в разговора, и чу как Хинтън отговори по обичайния си начин:
— Както ви казах — изръмжа той, — ще стане, когато аз кажа.
— Е, добре — съгласи се Краули. — Ти заповядваш и никой не ти оспорва това. Просто питам кога ще стане това.
Силно безпокойство обзе Александра, тъй като долови угоднически нотки в гласа на Краули, който беше съвсем различен от обичайния му настоятелен тон. Александра, която беше научила много за Хинтън и за неговата глупава самонадеяност и чувство за превъзходство, знаеше, че Краули беше намерил верния подход, който можеше да се окаже успешен.
Хинтън се намръщи и се замисли, като поглади с ръка мазната си руса брада, сетне вдигна рамене:
— Това ще стане, когато вземем овцете — отговори той. — Тогава тя е ваша и можете да правите каквото си искате с нея, по дяволите!
Перспективата беше съвсем далечна, за да задоволи Краули, който мрачно кимна и посегна към одеялото си, за да го разгърне край огъня. Сърцето на Александра се сви от ужас, обърна се по гръб и погледна към звездите — сега малко или повече, времето, когато щеше да започне още един голям кошмар за нея, беше определено.
Освен ужаса, който изпитваше физически, тя дълбоко се отвращаваше от това да бъде третирана като парцал, да бъде изцяло зависима от прищевките на другите. За първи път в живота си тя имаше силно желание да убива, но това не решаваше нещата. Единственото нейно оръжие беше ножът, в подгъва на роклята й, и дори ако нападнеше мъжете, докато те спяха, тя знаеше, че няма да може да убие всичките.
През следващите дни страхът й нарастваше, тъй като забеляза постепенна промяна в растителността. Дори и за нейното неопитно око земите вече изглеждаха по-добри за пасбища, отколкото терена, през който бяха минали. Разбойниците не бяха забелязали това, тъй като не направиха никакъв коментар, но голите отсечки се срещаха все по-рядко. И една сутрин, когато тъкмо бяха тръгнали отново на път, тя бе обзета от страх, тъй като видя облаци прах на няколко мили в северозападна посока. Бе причинен от стадо овце.
Минаха часове, но никой от мъжете не забеляза праха, докато Александра не го изпускаше от очи. По пладне той се оказа точно на юг от тях и много по-близо, и просто се набиваше в очи. Най-накрая Снайвли го забеляза:
— Ей, погледнете там! — извика той възбудено, сочейки с пръст. — Погледнете онзи прах там! Не мислите ли, че може да е от стадо овце?
Другите двама мъже впериха поглед на юг, сетне започнаха да издават викове на доволство.
— Така, така Снайвли — отговори зарадвано Хинтън. — Завържи товарните коне за онзи храст и да отидем да поогледаме.
Снайвли забързано завърза животните встрани на пътеката, след това се качи на своя кон. Тръгнаха на юг през вълнообразните хълмове в лек галоп. Около тях се вдигна прах и Александра се надяваше овцевъдът да ги забележи, но Хинтън предвиди тази възможност. След като изминаха половината разстояние до стадото, той забави ход, преминавайки в тръс, за да вдигат по-малко прах.
Когато Хинтън поведе групата към върха на хълма, за да се скрият зад дърветата, стадото се намираше в широка долина на една миля разстояние. Овцете току-що бяха преместени на друго пасбище и вдигнатият от тях прах се разсейваше. Те се въртяха наоколо на групи и хрупаха зеленината, докато един овчар и няколко кучета ги пазеха.
Александра забеляза още един овчар или по всяка вероятност това беше младеж, който чиракуваше, както и два коня на отсрещната страна на долината. Той стоеше зад една горичка, в края на която имаше колиба. Друг облак прах някъде в далечината привлече погледа й и тя се вгледа по-внимателно в него. Беше друго стадо, което се намираше на няколко мили разстояние.
Докато разбойниците самоуверено се хвалеха как безмилостно ще се справят с овчаря, Александра ги прекъсна и им показа какво беше видяла. Мъжете впериха погледи през долината. Краули поклати скептично глава и каза, че не вижда нищо.
— Аз също не виждам — потвърди Хинтън. — А ти Снайвли?
Младият мъж не отговори, продължавайки да се взира напрегнато, след което кимна с глава.
— Тя е права — заяви той. — Ей там до онези дървета, има два или три коня и, доколкото виждам, някакъв мъж. В същата посока по-нататък се вижда прах от овце. Няма що, добри очи има!