— И проклета голяма уста — добави Краули и забеляза, че изведнъж Хинтън стана по-нерешителен. — Хинтън, дори и да са двама пак ще се справим по същия начин, както ако е един.
— За проклетия, не е все едно — отговори натъртено Хинтън. — Ако на няколко мили от тук има друго стадо, как си мислиш, докъде ще можем да стигнем с това стадо, преди да започнат да ни преследват?
— По дяволите! — изрева Краули. — Не съм бъхтил целия тоя път само за да слушам причини, защо не можем да направим това, за което всъщност сме дошли тук.
— А аз не съм изминал целия този път, за да бъда застрелян от банда проклети овцевъди! — отвърна му Хинтън, като издърпа юздите на коня и го обърна. — Ще намерим друго стадо, което е по-безопасно за крадене, и точка!
Краули не можа да обели дума от гняв, като брадясалото му лице побеля от обида и очите му кървясаха. Той се обърна към Александра и тя се сви, като си помисли, че той ще я удари. Но той дръпна юздите на коня си, обърна го и последва Хинтън.
Двамата разбойници мълчаха ядосани, докато се връщаха на пътеката. Снайвли развърза товарните коне, след което Хинтън и Краули отново се скараха жестоко. Този път причината беше посоката, в която трябваше да вървят. Хинтън възнамеряваше да изостави пътеката и да яздят на северозапад, за да намерят друго стадо, а Краули искаше да продължат по пътеката на запад.
— Това проклето място е достатъчно гадно дори и когато се движим по утъпкан път! — крещеше Краули. — Но поне знаем, че вървим, където други вече са били. Ако се отклоним от пътеката, може да се загубим по тези тъпи места!
— Да се загубим? — подигра му се Хинтън. — Ние мъже ли сме или някакви си пикливи сополанковци? Можем да намерим пътя, без да се изгубим!
— Откъде знаеш? Никога не съм бил по-далече от няколко мили навътре от шосе или пътека, а и никой от вас не е бил! Открихме едно стадо, като следвахме пътеката, и може да намерим друго по същия начин!
— И да ни видят, глупако! Ние видяхме праха от стадото, докато се движехме по пътя, така че овцевъдите могат да забележат праха от стадото, което ние ще караме по него! Трябва да се махнем от пътеката!
Известно време двамата се псуваха и бесняха, сетне спорът приключи, както и предишния път. Хинтън гневно изкрещя, че тръгват в северозападна посока и че слага край на всички спорове. След това обърна коня си, остави пътеката и поведе коня на Александра. Другите двама го последваха, а Краули беше направо бесен.
Да яздят по неравния терен беше по-мъчителна и трудна работа, отколкото да се движат по пътеката и темпото беше по-бавно. Александра се пазеше от клоните на дърветата, като се навеждаше напред, а конете си пробиваха път през гъстите храсти и групи дървета, като се движеха с мъка през вълнообразните хълмове. В края на деня Хинтън спря конете в една долина до някакъв ручей, където щяха да нощуват.
Спорът между Хинтън и Краули отново се развихри и двамата мъже крещяха разпалено един срещу друг. В разтреперения глас на Краули, освен бесен гняв се усещаше непреодолим страх. Той продължаваше да повтаря, че могат да се изгубят в огромните земи на Пустошта. Снайвли си мълчеше благоразумно, но по всичко личеше, че е напълно съгласен с Краули.
Той събра дърва за огън и Хинтън му изрева, че може да ги забележат. Като чу това, Александра прибра граха и ориза и извади сиренето и сухарите. Наряза парчета сирене, взе шепа сухари и ги раздаде на мъжете.
След като се нахрани, се зави с одеялото си. Липсата на огън караше разбойниците да се чувстват още по-неспокойни в заобикалящия ги мрак. Въпреки враждебното си отношение Хинтън и Краули бяха седнали съвсем близо един до друг. Александра усещаше как мърдат неспокойно, тя се присмя на страха им, сетне погледна към звездите и заспа.
На следващия ден тя разбра, че има достатъчно основания да се съмнява в способността на Хинтън да води групата в Пустошта, тъй като той имаше изключително лошо чувство за ориентация. След като заобикаляха стръмни склонове и други прегради, които се изпречваха пред тях, той на много пъти значително се отклони от северозападната посока. През този ден минаха две стада, едното от тях толкова близо, че Александра усети миризмата на овцете, но разбойниците не успяха да ги забележат.
Когато вечерта си направиха бивак, Краули разпалено настояваше да запалят огън.
— Нямам намерение да прекарам още една тъмна нощ в това проклето място! — пенеше се той. — Няма никаква причина да не палим огън, след като освен скапаните диви животни няма кой друг да го забележи!