Александра се наклоняваше ту на едната, ту на другата страна, като се мъчеше да види нещо между дърветата. На отсрещната страна на долината, на върха на един хълм, се намираше друга голяма и стабилна кошара, а в сянката на дърветата от едната страна на хълма имаше колиба и водоем, заобиколен от високи дървета. Под кошарата се виждаше широка ивица гола земя, изпотъпкана от овцете, които минаваха на път за пасбищата.
Овцете бяха разпръснати на групички из цялата долина, заобиколени от около десетина кучета. Три коня пасяха върху малка могила, като два от тях бяха спънати, а другия оседлан. Близо до конете, на земята беше седнал един човек и тревогата на Александра нарасна, когато проточила врат, прегледа цялата долина. Въпреки че стадото беше огромно, по всичко личеше, че с него се занимава само един овцевъд.
Разбойниците бяха стигнали до същия извод и Краули злорадо отбеляза:
— Това е стадото, което търсим, Хинтън. Далече е от други стада и е най-голямото, което сме виждали, а освен това, има само един овчар.
— От тук не виждам друг, освен него — съгласи се предпазливо Хинтън. — Нека се приближим пеша и да огледаме по-добре.
След като завързаха конете, Александра последва мъжете надолу по хълма, като заобиколиха долината откъм страната на стадото. Когато дърветата се разредиха, Хинтън ги поведе към стадото през най-гъстите храсталаци върху склона и на няколкостотин ярда от него спряха.
От по-ниско долината се виждаше съвсем ясно, до най-малките подробности и Александра забеляза, че със стадото наистина имаше само един овцевъд. Разбойниците отбелязаха този факт доволни и настървени и започнаха да обсъждат как ще откраднат овцете.
— Ще си направим бивак до пресъхналото дере, от другата страна на хълма — каза Хинтън, — след това ще изчакаме и ще нападнем малко преди изгрев-слънце. Тогава ще ни бъде по-лесно да се справим с него, а и вероятността някой от нас да бъде застрелян е по-малка. Освен това, овцете ще бъдат в кошарата и ще ни бъде по-лесно да се справим и с тях.
Докато мъжете разговаряха, Александра наблюдаваше кучетата. Докато тя и разбойниците бяха слизали надолу по склона, кучетата седяха или лежаха на земята, наблюдавайки овцете. Сега онези от тях, които се намираха най-близо до стадото дишаха неспокойно, поглеждаха над овцете и към храстите, където се криеха тя и разбойниците. Тя се надяваше, че те ще излаят предупредително, но те продължиха само да се движат и да се оглеждат.
Овцевъдът се изправи, като пъхна под мишница двуцевката си. Той освободи спънатите два коня, сетне ги поведе с въжетата към оседлания кон и се качи на него. Обиколи отстрани стадото, насочи се към горната част на долината, след това размота дълъг камшик и го размаха, като звукът от силното му свистене прозвуча като изстрел от пушка.
Стадото се раздвижи на вълни, от плющенето на камшика овцете се обърнаха и заприпкаха към водоема и кошарата, и заслизаха по долината в бавен ход, като продължаваха да пасат. Кучетата тичаха напред-назад отстрани на стадото, препречвайки пътя на овцете, които се опитваха да се отделят.
— Този човек ми изглежда познат — замисли се Хинтън и прокара пръсти през опърпаната си руса брада. — Страшно прилича на проклетия надзирател, който се опита да ме ожени за онази жена, дето я бях оправил.
— Кой? Старши надзирателят? — отвърна Краули, клатейки глава в знак на несъгласие. — Какъв дявол ще търси онова копеле тук? Този овчар е също огромен като него, но той в никакъв случай не би могъл да бъде старши надзирателят. Де да беше той, цяла седмица щяхме да го измъчваме, парче по парче щяхме да го режем.
Хинтън се засмя зловещо, сетне вдигна рамене.
— Който и да е той, това е последният му залез. Хайде да се връщаме към онова сухо дере и да правим бивака.
Мъжът изглеждаше смътно познат и на Александра, но се намираше прекалено далече, за да може да види чертите и лицето му. Тя последва разбойниците, които започнаха да се връщат тихо назад по хълма, и като поглеждаше през рамо към непознатия, се опитваше да се сети къде може да го е виждала преди. След това се отказа, мислейки си за онова, което я очакваше.
Ако планът на разбойниците се осъществеше, Хинтън щеше да я прехвърли на Краули и Снайвли още на следващия ден. Единствената й надежда да избегне тази съдба тя виждаше в това, да изпълни човешкия си дълг. Трябваше да намери начин да помогне на човека или най-малкото да го предупреди, че разбойниците са наблизо и възнамеряват да го убият.